Толкова е облекчаващо понякога да не говориш, да не очакваш, да не знаеш, да те няма. Изведнъж ми се прииска да се отпусна и да ме понесе течението, дотолкова доколкото почти да се предам. Напоследък съм станала докачлива и пиперлива, станала съм раздразнителна и няма кой да ме усмири. Не виждам и не различавам нищо и честно казано ми писна двойният стандарт, писна ми да слушам нареждания и препоръки, да получавам критика и да нося на майтап и ми писна да съм полудяла. По дяволите МРАЗЯ да съм такава. Не ме бърка да съм любезна, но ако наистина ми идва отвътре, иначе си е чиста доза лицемерие. Какво обаче е това състояние "наистина щастлива" ? Дали щяхме да се обиждаме наистина, ако не ни обиждаха фактически ? Колкото и всичко да е в главата и главата ти да е безумно глупава пак нещо не се вързва !?! Ще успея ли да изляза от дупката с бягство или да започна да викам неволята ? Имам нужда от почивка...май... или поне да сритам нечий задник (може и мъжки) на първо време.