Вятърът си играе с върбовите клонки и пожълтелите листа на дърветата, докато слънцето се мъчи да пробива иззад облаците и да танцува по бюрото ми своя огнен танц измежду клонаците. На всеки от нас му трябва по един прозорец, от който да гледа и да се оглежда и като мъниста да цени и брои листата на близкото дърво.
Преминавам през какви ли не мисли, препускам по всичко, което ме гнети и отново съм на мястото, от където тръгнах.

На чаша испанско вино мога да мисля какво ли не - мога до тъпча себе си с храна и да не напълнея, но мога и да не мълча.
Признавам, демотивирана съм, демотивирана съм повече от всякога, в наше време трябва само да знаеш да плямпаш хубави глупости и да си разбирач от класа. Чак ми се повръща от тая "висока" класа.