Убедена съм на двеста процента, че една определена песен ми носи късмет, че въпреки всички глупости, които се случват в живота на човека, трябва да си напълно убеден в собствената си правота и сила. Дори и да срещнеш някого и той да ти разкрие за теб неща, които не подозираш за себе си, то това не те прави задължително лош и неразбран. Просто е трябвало да стане така, защото ние сме това, което мислим за и чувстваме към другите, а не само това, което мислим за и чувстваме за (и въпреки) себе си.

Всеки има мигове на срещи със себе си, на монолог и онова нескрито оглеждане като пред огледало, когато гледаш хубавите си отразени насреща очи. Един вид истинска среща, в която разговаряш с душата си, не сдържаш думите, позите и движенията на мисълта, също като среща с роднина, с който не си разговарял отдавна и искаш да му споделиш милион случки. Важно е да ги има тези отражения, да го има досега на едно сърце с друго сърце и да отстояваме с очи, с дела и помисъл.

Интермецо

Не претърсвай моите привички,
за да ме изучиш и узнаеш.
Не бъди такава като всички,
ако ме обичаш и желаеш.
Радвай се! Недей анализира
подтекста на всяка изненада.
Нещо всеки ден у нас умира.
Аз те искам да си вечно млада.
Нека да сме същи като тая
мъдра, невзискателна природа.
Тя не мисли никога за края,
тя не чака пример и изгода.
Нека се обхванем неусетно.
Всеки да е свой и притежаван.
Всичко да е нежно, мимолетно.
И така до смърт да продължава.
1966


  Радой Ралин

Жега е, дори не помня кога за последно съм си помисляла, че мога да продължа така, както досега, но всеки един момент има своя контрамомент и своето автоимунно минало. Няма я фината реторика на изказа, ако я няма и публиката, макар и не всяка публика да може да оцени краснословието. Когато излезеш от хаоса, обикновено хаоса не излиза от теб и човек не може да има нищо.
Пак взех да пиша лудости под парещото жегаво небе.

Когато историята извира изпод  писеца ти винаги е друго и винаги е забавно, не е като да смучеш от пръсти и да дириш сам историята с подпухнало въображение.
Та думата ми е за стандартите и хорицата, за афиширането и публичния линч, за кръвта и зрелищата. И най-вече за това как на преходното не трябва да се обръща внимание, защото лицемери са не тези, които говорят зад гърба ти, а тези, които го правят от двуличие, за да проявят единственото качество, което притежават, а именно неискреността.
Театърът на отношенията между хорицата има зародиш, но първообраза на всичките тези постановки е липсата на благородие и нежеланието ни да се чуваме. Предпочитаме да си крещим, да се обиждаме и да не се разбираме, дори да си мълчим и да се сърдим, защото така е по-лесно и ни идва от вътре. Кой го е грижа въобще, когато има хляб и зрелища. Виновните винаги са други, а не самите ние.
Все тая, когато разхищавайки живота си, подминаваме единствената среща, която има значение, а тя е срещата на самите нас със самите себе си - такива, каквито сме и каквито сме станали, защото не е важно да ни харесват другите, когато сами себе си не намираме. Сетивност трябва, читателю, деликатна сетивност и да си малко луд, защото хорицата са преходни, а човечността вечна. Копнеж си трябва, и то само какъв ..., за да избереш на чия страна си, и за да си избран.
"Не" на еднаквостта и "да" на  различието, защото иначе как биха се познали истинските от лъжците.
Аз съм си. Алилуя.