Толкова е облекчаващо понякога да не говориш, да не очакваш, да не знаеш, да те няма. Изведнъж ми се прииска да се отпусна и да ме понесе течението, дотолкова доколкото почти да се предам. Напоследък съм станала докачлива и пиперлива, станала съм раздразнителна и няма кой да ме усмири. Не виждам и не различавам нищо и честно казано ми писна двойният стандарт, писна ми да слушам нареждания и препоръки, да получавам критика и да нося на майтап и ми писна да съм полудяла. По дяволите МРАЗЯ да съм такава. Не ме бърка да съм любезна, но ако наистина ми идва отвътре, иначе си е чиста доза лицемерие. Какво обаче е това състояние "наистина щастлива" ? Дали щяхме да се обиждаме наистина, ако не ни обиждаха фактически ? Колкото и всичко да е в главата и главата ти да е безумно глупава пак нещо не се вързва !?! Ще успея ли да изляза от дупката с бягство или да започна да викам неволята ? Имам нужда от почивка...май... или поне да сритам нечий задник (може и мъжки) на първо време.

Вече не ми се мисли за нищо и главата ме човърка.  Не мога да разбера смисъла на всичко, което ми се случва; не мога да разбера защо трябва да е трудно и защо трябва да опорстваме в грешките си; защо трябва да съскаме и да се стараем никога да не забравяме лошото; и главното защо ми е по-лесно да бъда аутсайдер. Имам чувството, че нещо се промени в мен, но още не мога да открия какво е то. Чувствам се друга...

Опиянено ми е, сякаш проектирам себе си и виждам началото и края, виждам доброто и злото, виждам възможностите и това, което е станало. Въртя се в кръг и мислите ми стоят все на това място. Мисля за глупости. Всеки ден повтарям едно и също действие, говоря едни и същи приказки с едни и същи хора и ... пак не могат да ме разберат какво става вътре в мен.
Знам, че от отегчението можеш да черпиш материал за други душевни борби, но не това е важното, а ...... илюзията, имагинерното състояние на духа, че може да пребори статуквото, невъзможното, греха в себе си, че може да забрави... Нищо не може да се забрави напълно, никоя рана не се затваря изцяло, никой не може да те излекува от болестта.
Лесно е, когато знам, че никой не чете това и мога да напиша всичко ..., но ето че пак не написах това, с което тръгнах.

Всъщност не съм непукист .... и обичам есента ... с разпилените си листа и топли ветрове. Знаеш ли, човек трябва винаги да посреща с охота в себе си непознатото и бруталното, но да не толерира избухливостта. Всичко, което може да се промени обикновено се променя; всичко, което може да претърпи развитие не винаги претърпява развитие. Колко време ще се чувстваме влюбени или обичани зависи от нас.
Иска ми се накрая да изляза от това състояние на "нищо не се случва" или от т. нар. вечно недоволство. Иска ми се да не пиша по начина, по който пиша сега. Трябва ли да има логика в писането въобще ? Защо ли ?!?!
Пуши ми се ужасно... и ми е интересно докога ще издържа. Как се получава зависимостта ? От желанието и навика взети заедно или от безсилието ни пред поредната житейска нелепост. Обичаме ли да копираме и има ли въобще мода в пушенето ? Кое те прави по-слаб - безхарактерността или безхаберието, емоционалността или липсата на каквато и да е емоция  ?!?!
Понякога ми се иска да я няма тази чувствителност в мен, да не усещам хората по начина, по който ги усещам и ме е срам......, защото още мога да усещам живота така.