Добре де, време е да изоставя тъжната усмивка и наведената от мисли глава, крайно време е, а не само да се тътря по пътеката и да съжалявам себе си. И навярно, от време на време го правя, и гледам към хоризонта и дори нагоре.
Знам, че никога няма да прочетеш това, че аз никога няма да стигна до теб, не и по начина, по който би ми се искало, но знаеш ли, пак ще го напиша ....
Обичам се, обичам се толкова много, че мога твърдо да заявя, че това не е егоизъм, нито  чувство за самосъхранение, нито проява на хипер любов. И да, определено мога да казвам "не", да бъда безумно глупава и да се хиля като дете, защото не ми трябва нищо и никой, за да съм щастлива или влюбена.
Достатъчно ми е да не разбирам масовия вкус и да съм особена, дори и в чувството си за хумор. Няма нужда да съм красива, за да видя красотата, нито да съм добра, за да усетя доброта, но ....... ме има, и се ценя, достатъчно, за да съм безкомпромисна, зла и неуместно нетактична.
Такава съм, такива сме, ..., за да няма нищо общо между нас. За поредна година.

Липсва ми тъпото писане и това да съм драскач. Липсват ми книгите и да рева, докато чета.

Може би, когато имаш напълно и изцяло себе си, можеш да си позволиш да не остаряваш.
Трогната нова година, друже !

Не ми пука за дребните душици - за всички, които намират опора в стереотипа на това, че са мислещи и/или са си само- достатъчно готини, а тъпчат на едното място с години.
Не ми пука за всички, който не познават значенията на думите, и им се иска да приемат всичко буквално и/или са си само-обидени по рождение или неодраматични по природа и/или по граматика.
Не ми пука за всички, които никога не са грешили през живота си, защото са изкарвали другите виновни.
Не ми пука какво приказват или се опитват да си мислят хората за мен, докато не ми го кажат в очите и не стане диалогично просто.
За безусловните подигравачи, безцелните сеирджии, мързеливите егоисти и словесните работачи, за големите тарикати и малките търговци, за тези, които се опитват да ти бъркат в главата и да ти слагат мисли наготово, за тихите викачи, тънките тъпкачи и верните мракобесниците, за тлъстите вещари и ценителите на опаковката, за масовата публика....

Нека извика силно, че греши само този, който се стреми да свърши нещо, което може и то добре. Другите не ме интересуват.
Обичам дръзката реч в малкото думи и гъдела в стомаха от приказка, казана навреме.
Останалото е мълчание.

Поглеждам към слънцето и притварям леко очи, за да мога да продължа да виждам силуетите отсреща. Дишам. Съзнанието ми е забравило толкова много минали неща, че вече дори не мога да си ги представя. Мислите ми осъзнато преминават през някогашни случки с нетрезво любопитство и див привкус, сякаш никога нищо такова не е било. Полезната сладка забрава. Не ми е необходима показност и висок тон, за да направя каквото и когато трябва. Затварям очи инстинктивно. Дишам и греша. Без думи. С дела...., защото безмълвието в погледа говори повече, но само времето ще покаже стойността.

Убедена съм на двеста процента, че една определена песен ми носи късмет, че въпреки всички глупости, които се случват в живота на човека, трябва да си напълно убеден в собствената си правота и сила. Дори и да срещнеш някого и той да ти разкрие за теб неща, които не подозираш за себе си, то това не те прави задължително лош и неразбран. Просто е трябвало да стане така, защото ние сме това, което мислим за и чувстваме към другите, а не само това, което мислим за и чувстваме за (и въпреки) себе си.

Всеки има мигове на срещи със себе си, на монолог и онова нескрито оглеждане като пред огледало, когато гледаш хубавите си отразени насреща очи. Един вид истинска среща, в която разговаряш с душата си, не сдържаш думите, позите и движенията на мисълта, също като среща с роднина, с който не си разговарял отдавна и искаш да му споделиш милион случки. Важно е да ги има тези отражения, да го има досега на едно сърце с друго сърце и да отстояваме с очи, с дела и помисъл.

Жега е, дори не помня кога за последно съм си помисляла, че мога да продължа така, както досега, но всеки един момент има своя контрамомент и своето автоимунно минало. Няма я фината реторика на изказа, ако я няма и публиката, макар и не всяка публика да може да оцени краснословието. Когато излезеш от хаоса, обикновено хаоса не излиза от теб и човек не може да има нищо.
Пак взех да пиша лудости под парещото жегаво небе.

Когато историята извира изпод  писеца ти винаги е друго и винаги е забавно, не е като да смучеш от пръсти и да дириш сам историята с подпухнало въображение.
Та думата ми е за стандартите и хорицата, за афиширането и публичния линч, за кръвта и зрелищата. И най-вече за това как на преходното не трябва да се обръща внимание, защото лицемери са не тези, които говорят зад гърба ти, а тези, които го правят от двуличие, за да проявят единственото качество, което притежават, а именно неискреността.
Театърът на отношенията между хорицата има зародиш, но първообраза на всичките тези постановки е липсата на благородие и нежеланието ни да се чуваме. Предпочитаме да си крещим, да се обиждаме и да не се разбираме, дори да си мълчим и да се сърдим, защото така е по-лесно и ни идва от вътре. Кой го е грижа въобще, когато има хляб и зрелища. Виновните винаги са други, а не самите ние.
Все тая, когато разхищавайки живота си, подминаваме единствената среща, която има значение, а тя е срещата на самите нас със самите себе си - такива, каквито сме и каквито сме станали, защото не е важно да ни харесват другите, когато сами себе си не намираме. Сетивност трябва, читателю, деликатна сетивност и да си малко луд, защото хорицата са преходни, а човечността вечна. Копнеж си трябва, и то само какъв ..., за да избереш на чия страна си, и за да си избран.
"Не" на еднаквостта и "да" на  различието, защото иначе как биха се познали истинските от лъжците.
Аз съм си. Алилуя.

Денят на детето е, .... а детето живее у всеки у нас.
Понякога ми се струва, че върша механично безброй много неща и не чувам безброй много разговори около мен, не ми е интересно просто ..., интересите избледняват както спомените.
Човек в даден момент се научава да познава хората, ако ли не те се научават да го мачкат. Някои си мислят, че могат да разгадаят отсреща стоящия само по вида, но не е съвсем така. Аз самата съм грешила, но човек си личи отдалеч и отдалеч можеш да му скроиш шапка.
Напоследък съм побесняла, съм се поразмислила и съм поостаряла.
Извън релсите псувам и пуша, и не мисля за себе си. Кой не е така ?
Времето не прощава на никого нищо. Нека се научим да прощаваме поне ние и ако не на всички, поне на някого, ако не на себе си ....
Винаги когато се завръщам към себе си, винаги съм такава и ще продължа.

Знам, че рано или късно ще приключа с писането ... и то спонтанно ..., така както се отказваш от лоши навици и гледаш с лошо око на всеки, който пише.
Странно е.
Някои победи никога не ти носят удовлетворение. Някои мисли винаги те водят до определени състояние.
Стържещият звук в главата ти не се лекува, нито металният вкус в устата ти ... животът не  е книжка за оцветяване.

"О, неразумни и юроде ! Поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш по своя език ?" Паисий Хилендарски
 
Поредната снежна и мразовита зима в тази "държава" и в този град. Затваряш очи и все още е студено и ужасно сиво. Нищо не се е променило в съзнанието на хората, все същите страхливци са. Все очакват нещо да се случи, а то никога не се случва. Защо ? Защото нищо не идва, когато е най-дългоочаквано. Така е устроен животът.
Няма как еднодневките да са ти хоби, и страстно да да изповядваш мързела и алкохола за дълго, защото разяжда ... Всичко разяжда и започваш да гниеш от нелюбов и да пустееш от омраза, и тогава нараняваш. Не ти пука кого. Мен ме е грижа обаче.
Какво заслужават, според Вас, отнелите насилствено живот по какъвто и да е начин ?

Коледно .... с мириса на медени сладки, бананова торта и запечено месо - толкова е слънчево и лъчезарно вън, че никак не прилича на истинска Коледа.
Улиците са прашни и сиви, вървиш и току се заслепяваш от някоя реклама по пътя.
Все пак продължавам да твърдя, че човек не трябва да задържа нищо, най-малко любовта и късмета си, "защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка" и много рядко се задържа за дълго при теб.
Тъжно е и е адски вярно, независимо от изборите, които правим; независимо от това какви сме и в какво се превръщаме; независимо от опита и наивността ни напук на годините; независимо от всичко човек не може да задържи нищо, най-малко любовта и късмета си.

Станала съм много забавна напоследък. Вече не се приемам на сериозно и се усмихвам, когато ми е забавно и се лигавя. Сигурно помъдрявам, за да става така. Преди някак си не ми се получаваше. Преди бях някак сериозна, но вече не е така... и ми е добре да играя себе си.
Не знам докога...

Миналата седмица навърших поредната година от моя живот без особено саркастична нотка. Единственото, което е видно е, че блясъка в очите ми го няма, няма я и част от вярата ми в доброто, може би я няма и любопитността към всичко и всеки по-интересен субект. Все пак съществувам под някаква форма в няколко многопластови състояния на духа и на няколко минорни акорда от себичността, безпоетиката и битовизма.
Обожавам го този ноемврийски сезон с неговите разпиляни във всички посоки листа в няколко цветови гами, като коси на стара жена, разпиляни капризно от времето. И е едно таково топло за сезона ... топло като в гнездо, но дали и на душата й е така ... или просто й дотежава от самота без сродната душа ...
Ха познай сега дали и при тебе е така ?!?!

Вятърът си играе с върбовите клонки и пожълтелите листа на дърветата, докато слънцето се мъчи да пробива иззад облаците и да танцува по бюрото ми своя огнен танц измежду клонаците. На всеки от нас му трябва по един прозорец, от който да гледа и да се оглежда и като мъниста да цени и брои листата на близкото дърво.
Преминавам през какви ли не мисли, препускам по всичко, което ме гнети и отново съм на мястото, от където тръгнах.

На чаша испанско вино мога да мисля какво ли не - мога до тъпча себе си с храна и да не напълнея, но мога и да не мълча.
Признавам, демотивирана съм, демотивирана съм повече от всякога, в наше време трябва само да знаеш да плямпаш хубави глупости и да си разбирач от класа. Чак ми се повръща от тая "висока" класа.

Любовта към частното ли е първа или към цялото, обичаме яйцето или обичаме кокошката ..., харесваме написаното, или харесваме автора..., слушаме приказките, и ако е така, можем ли да слушаме със сърцето си...

Припомням си есента и мислите ми от преди, и колко не съм била права. Все подреждам и все неподредени стоят всичките ми скрити емоции. Кой знае какво се крие наистина зад поведението ми ? И дали всичко е изначално и се корени в детството ?

Сънувам реални сънища, в които мислите ми са като бурени насред поле, и после не спя...

Трябва да приуча себе си на търпение и на ... разбиране.

Раздялата - дори и с един предмет може да бъде мъчителна. Някак си колкото и да си подготвен за нещо, винаги има момент, в който поглеждаш назад за секунда и се разделяш. Остава ти надеждата и очакването, че е за добро. В България доброто трудно те сполетява.
В моя случай стана така, че радостта от придобиването на нещо ново, се помрачи от новината за принципно лично сполетяла ме несправедливост. В живота все така се получава - трябва да има равновесие, само дето не разбрах с какво заслужих тази неправда. Вярвайте ми не се величая като пиша това. Пиша го, защото ме заболя и защото ми е обидно.
Най-импулсивно действам, когато съм ядосана, добре, че не ми беше насреща тогава.
Нещо този омагьосан кръг и тъпкане на едно място взе да ме дълбае.

Накрая се осъзнах - приказката свърши в мига, в който погледнах от всички страни и разбрах, че не си струва да ме гложди. Някои неща просто никога няма да се променят, поне за мен и няма защо да се правя, че ми е интересно и съм чудодейка.
Хората не обичат трудните ситуации, които изискват експанзивни решения. Когато нещо ти тежи, не е нужно да го носиш като тежест, нужно е да продължиш.
Днес се оказах на косъм да се ядосам повече, отколкото е нужно, но се спрях. Няма да променя нищо и никого така, само ще с натъжа, а кому е нужна тази емоция.
Длъжна съм да не ми пука какво говорят за мен и аз да не говоря повече, отколкото трябва. Това е начина да остана, ... дори и без надежда.

Пълнолуние, цяла седмица езикът ми е вързан на фльонга и не може да изрече истината, моята част от истината, всичко, което знам и не се опитвам да натрапя на никого... да, така е...
Облаците се виждат като бели, полупрозрачни призраци на фона на тъмното небе и черните ми мисли..., и отново не мога да го изрека, без да прехапя устни.
Никога не съм си представяла, че ще си спомням такива ... глупави на пръв поглед неща, и въпреки това ... човек е устроен да мисли за разликите и приликите, за себе си без другите, за привидно невъзможните неща. Тресе ме треската на невъзможните неща,  ... докато не ги извоювам и не ми омръзнат (като същински мъж).

Горещо е като в пъкъла, като в ада, мислите ти се топят като сладолед на слънце и са с аборигенски загар.
Не пиша, не ми е време за писане.
Разсеяна съм нещо, не мога да си намеря място от глупостта и безумието, което е настанало на земята. Също като корабокрушенец на остров съм ... така ми е необятно.
Все още помня стиховете и авторите и какво от това, ... като на мода са маргиналите.