Предколедно ..., прелиствам страниците на тази година и откривам какво ли не - колко хиляди пъти съм казвала, че нещо ми харесва, като не е било така; колко милиони пъти съм вършила нещо по навик и това не ме е удовлетворявало; колко милярди пъти съм била глупава и тъжна... колко пъти съм грешила и не съм поправяла грешките в себе си..., колко пъти съм съжалявала, мрънкала, мънкала и не съм слушала..., колко пъти съм се чувствала куха...
Знаеш ли, човек не трябва да бъде много критичен към себе си, нито много мнителен към другите, искам, искам ... да мога да бъда свободна; да не правя прибързани заключения; да не правя излишни свободни интерпретации; да не очаквам, че нещата ще се случат просто ей така...
Сигурно остарявам, защото ми е все едно ..., как така знам какво ще се случи, като не знам финала... Вярно всичко е суета.

Понякога имам чувството, че в някои направления живота ще си остане все такъв - все ще се налага да носим паразитите на гърба си, и все ще ни използват да вършим работата на някой друг ... е не е често. Защо не се дава на всекиму според заслугите ? Призвание ли е да си идиот или идиотите са тези със заслугите ? Кога престана да ме интересува мнението на някой друг глупак за мен ли ? Когато маймуните в живота станаха повече от тези в главата ми !
Поглаждам брада като онбашия и продължавам да гледам тъпо пейзажа ...

p.s. Понеделник зарадвах една дама и ми стана готино.
Не е нужно да разбираш някого или нещо, за да го харесваш. Не е нужно да променяш нещо в някого, за да го приемеш. Не е нужно все да се усмихваш, за да разберат, че ти е весело. Не е нужно да си умен, за да мислиш. Не е нужно да си влюбен, за да обичаш. Просто е.

Нещо..., нещо..., нещо лично - забелязвам в себе си някои слабости, които искам да изчистя. Искам да мога да кроя без да прекроявам, да съм емоционална без да показвам емоция, да крия без да съм прикрита, да мълча и да не говоря безмълвно...
Понякога се обезверявам ..... и тогава е най-трудно. Хората са стадни животни и обикновено не знаят какво искат, и точно тогава обикновено лъжат най - много.

Толкова е облекчаващо понякога да не говориш, да не очакваш, да не знаеш, да те няма. Изведнъж ми се прииска да се отпусна и да ме понесе течението, дотолкова доколкото почти да се предам. Напоследък съм станала докачлива и пиперлива, станала съм раздразнителна и няма кой да ме усмири. Не виждам и не различавам нищо и честно казано ми писна двойният стандарт, писна ми да слушам нареждания и препоръки, да получавам критика и да нося на майтап и ми писна да съм полудяла. По дяволите МРАЗЯ да съм такава. Не ме бърка да съм любезна, но ако наистина ми идва отвътре, иначе си е чиста доза лицемерие. Какво обаче е това състояние "наистина щастлива" ? Дали щяхме да се обиждаме наистина, ако не ни обиждаха фактически ? Колкото и всичко да е в главата и главата ти да е безумно глупава пак нещо не се вързва !?! Ще успея ли да изляза от дупката с бягство или да започна да викам неволята ? Имам нужда от почивка...май... или поне да сритам нечий задник (може и мъжки) на първо време.

Вече не ми се мисли за нищо и главата ме човърка.  Не мога да разбера смисъла на всичко, което ми се случва; не мога да разбера защо трябва да е трудно и защо трябва да опорстваме в грешките си; защо трябва да съскаме и да се стараем никога да не забравяме лошото; и главното защо ми е по-лесно да бъда аутсайдер. Имам чувството, че нещо се промени в мен, но още не мога да открия какво е то. Чувствам се друга...

Опиянено ми е, сякаш проектирам себе си и виждам началото и края, виждам доброто и злото, виждам възможностите и това, което е станало. Въртя се в кръг и мислите ми стоят все на това място. Мисля за глупости. Всеки ден повтарям едно и също действие, говоря едни и същи приказки с едни и същи хора и ... пак не могат да ме разберат какво става вътре в мен.
Знам, че от отегчението можеш да черпиш материал за други душевни борби, но не това е важното, а ...... илюзията, имагинерното състояние на духа, че може да пребори статуквото, невъзможното, греха в себе си, че може да забрави... Нищо не може да се забрави напълно, никоя рана не се затваря изцяло, никой не може да те излекува от болестта.
Лесно е, когато знам, че никой не чете това и мога да напиша всичко ..., но ето че пак не написах това, с което тръгнах.

Всъщност не съм непукист .... и обичам есента ... с разпилените си листа и топли ветрове. Знаеш ли, човек трябва винаги да посреща с охота в себе си непознатото и бруталното, но да не толерира избухливостта. Всичко, което може да се промени обикновено се променя; всичко, което може да претърпи развитие не винаги претърпява развитие. Колко време ще се чувстваме влюбени или обичани зависи от нас.
Иска ми се накрая да изляза от това състояние на "нищо не се случва" или от т. нар. вечно недоволство. Иска ми се да не пиша по начина, по който пиша сега. Трябва ли да има логика в писането въобще ? Защо ли ?!?!
Пуши ми се ужасно... и ми е интересно докога ще издържа. Как се получава зависимостта ? От желанието и навика взети заедно или от безсилието ни пред поредната житейска нелепост. Обичаме ли да копираме и има ли въобще мода в пушенето ? Кое те прави по-слаб - безхарактерността или безхаберието, емоционалността или липсата на каквато и да е емоция  ?!?!
Понякога ми се иска да я няма тази чувствителност в мен, да не усещам хората по начина, по който ги усещам и ме е срам......, защото още мога да усещам живота така.

Изморена съм, ... струва ми се че това, което имам е недостатъчно и все искам повече - къде от лакомия, къде от скука, къде от силно недоразвит потребителски нагон..., дори от носталгия, и все не ми стига... и все нещо ми липсва (смея се). Обезумяла съм нещо, броя минутите припряно, ще кажеш, че ще ги купувам и няма да ми стигнат парите...(и по дяволите мразя да пуша за разтуха). Вече не ми става по-леко от пушенето..., но ми става по-ясно от писането...
С времето нещата, които могат да те опустошат изцяло нарастват, вместо да стават по-малко, товара става по-тежък, вместо да олеква и на теб ти става по-тъжно, вместо да ти става по-смешно...Никога не съм мислила, че ще го напиша, но ... повярваш ли веднъж, че не си достатъчно добър за нещо - си загубен, робуваш ли поне веднъж на чуждото мнение - значи си поредния душевен инвалид, приемеш ли да си нещо повече от просто егоист - не те разбират...
Не ми пука за притежанието на каквото и да е, ако ме няма мен, ако не мога да прошепна думите, които значат нещо на някой друг...
Не ми пука за липсата или изобилието на нещо в живота, ако не го осъзнавам така...
Не ми пука от глупостта, особено ако е моята ... и въобще не ми пука ?!?!?

Ако се науча да не ме боли от думите, ще ми бъдеш ли верен ? Ако се науча повече да не слушам сърцето си, ще ми се довериш ли ? Ще ми разкажеш ли неща, за които не знае никой ? Ще ме отведеш ли там, където никога не съм била ? Ще можеш ли след това да ме забравиш ?
Изкрещи го, сърце ! Изплачете го, очи ! Докосни го, душа !

Има времена, в които е по-добре да четеш, отколкото да пишеш ... Има времена, в които ме обхваща привидната веселост и безгрижие на младеж ..., и времена, в които позволявам да бъда наранена. Времена, в които търся щастие и времена, когато го намирам в спокойствието...
Трябваше да пиша за плановете и планирането, за целите и реализацията им, за себе си и промените, но ... нещо не ми е толкова сериозно.
Ако това означава, че съм 99 % мъртва - нека бъде така, заради миговете, в които не вярвам, че всичко е цел, план и пари. Контрол над всичко, но не на всяка цена. Понякога човек има нужда да промени нещо - дори и в себе си, да раздвижи въздуха и да разбере дали ще се изненада от нещо ново. И всичко това отделно от факта, че човек е променлива величина.
Ще цитирам нещо, което препрочетох отново тези дни :
"Шестте грешки на човека, според Цицерон, са:
1. Заблудата, че личният напредък се постига чрез потъпкване на другите.
2. Склонността да се тревожим за неща, които не могат да бъдат променени или поправени.
3. Твърдението, че нещо е невъзможно, защото ние не сме способни да го направим.
4. Отказът да оставим настрана дребнавите си предпочитания.
5. Пренебрежението към развитието и усъвършенстването на духа и липсата на навика да четем и да учим.
6. Опитите да натрапваме на другите своите убеждения и своя начин на живот."
Седмата каква е за теб ? 

От известно време се опитвам да се настроя на тази вълна - да се излея като порой, без да остане и помен от мисъл или чувство, и не мога. Има неща, които не могат да бъдат обяснени, има глупави постъпки и решения, за които не знаеш дали са правилни, но има и такива случайности, които не остават горчив вкус в устата ти. Не е задължително всички погледи да бъдят явни, за да не остане нищо скрито. Не е задължително да има дим, за да има огън.

Из изтрит пост от 14.07.2013 г.

В един момент поглеждам встрани и виждам как образа ми се отразява в прозореца - значи е сутрин...
Някак си хората не ме вълнуват вече с неоформените си тела и мижави желания. Преди ми беше интересно и виждах чорбаджи Ненчо, хаджи Иванчо Пенчевич, Чичиков, а сега, сега съм престанала да виждам това, което другите искат да ми покажат. Някак си не ме интересуват напъните на някой, който е решил да се покаже на герой и да изсипе цялата си житейска простота върху по низшите. Някак си цирка стана много шармантен. Категорична съм - не ме интересуват пороците на другите, не ми харесва да виждам как тече мисълта на някой и как не се лее въображението ми, досадно ми е да не знаеш какво правиш ..., и ми е тъпо, когато нямаш виждане да споделяш мнение... В половината време се правя, че не чувам, а в другата половина, че не чувам всичко. Истината е, че не разбирам ... Не мога да разбера безчувствието, безволевите актове, липсата на мярка и хаотичното живеене... На мен това не ми стига, колкото и да е голяма маската на лицето ми. Не ми стига да знам каква съм, ако не знам каква мога да бъда, не ми стига повърхностното говорене, не ми стига сериозното държание, не ми стига нищо, което наподобява нещо друго...
Искам да вкуся от всичко, което не мога да опиша с думи и да не е грешно. Искам да пуша лула на верандата.

От бездната
Отпуска, ... окото на синьото море и слънце, ... сигурно има нещо сбъркано в мен, за да не вярвам в искреността на хората и все да търся да намеря издайническата брънка на нещо, което да издаде досада, лицемерие, неистински чувства и мисли... и лошото е, че все ги намирам. Как беше приказката - лошото е, не че мисля гадни неща, а че гадните неща се случват на мен... Понякога става и така.
Точно, когато преживяваш някакъв прелестен миг на безмерно спокойствие, хармония и чистота ти се случва нещо, което да обезсмисли всичко... Мразя да се правя на Дон Кихот и все да ми се случва да го играя; мразя да се правя и на Робин Худ, ама и това ми се налага понякога; а да не говорим, че на танц кавалера ми каза да се оставя да ме води - e това вече не ми се беше случвало...
Отплеснах се леко от тематиката май - напоследък сънувам луди неща, надрастващи реалната представа за нещата и определено ... нещо губя сигнала... на спътника.
Всъщност се случи нещо този месец - нещо, което не бях преживявала, нещо, което ми показа колко съм слаба и колко много мога да бъда сама... Човек прави избор и понякога не е подготвен за това, което ще последва; не е подготвен за нещата, които не може да контролира, и които могат да се случат. Човек просто прави избор и понякога се вкопчва в него. Всеки има пътища, по които не е минал, но и всеки има пътища, които е изстрадал, или такива, които са сковавали сърцето му. Съдбата има измамното свойство да се прави, че те харесва, докато не те зашлеви точно, когато най-малко очакваш. Не искам да дебна за признаци на нещо предстоящо..., а навън да вали...

Танцува ми се, ужасно много ми се танцува... и то на музика, на която няма как да танцуваш. Краката ми са изтръпнали от седене, мислите ми са се изтъркали от познати мисли..., гърлото ми е прегракнало от толкова студена бира...Искам..., искам да отида на места, за които дори не знам, че съществуват и да вкусвам вкуса на храни, които не съм усещала с небцето си.... (вероятно не искам да се науча да плувам до шамандурата, но пък нямам нищо против да играя пейнтбол... все пак)
Искам да не се променям -да не се налага да се нагаждам към ситуацията и да се снишавам, когато трябва; да не трябва да мълча, когато искам да говоря; да не се спирам, когато искам да продължа; да не трябва да играя мръсни номера на хора, които не го заслужават; не искам да се ядосвам за глупости; не искам да крия истинските си мисли за това, какво мисля за другите; не искам да бъда друга.

Вчера видях случайно един скитник как реже и яде ябълка с мръсните си, сбръчкани ръце и лицето му беше толкова спокойно, че чак му завидях за удоволствието.
Искам и аз така ...

Подхлъзнах се..., сама изиграх себе си ..., и сега ме е яд.
Вероятно няма да повторя същата грешка отново, но дотогава ... Дерзай !!!

Помня, че се събудих ... и после пуших една счупена пура..., дърпах толкова ожесточено и продължително, че ме заваля дъжда накрая...
Бе 04.30 сутринта. Гледах светлините на града и си мислех, че ... няма смисъл от излишни емоции и показно държание. И бях права.
На кого му пука за нещо въобще ? Освен на мен ...
Ще трябва да свикна... отново.

Ти влизаш в мойте мисли като буря -
очаквана, измолена, опосна, зла.
Помиташ мойта воля безпощадно,
безмилостно ме правиш да трептя.

Измокряш ме до слабите ми кости,
в косите ми кат вятър се плетеш.
Помилваш ме по скулите ми нежни
и бавно смъкваш дрехите от мойте рамене.

Нашепваш ми да тръгна гола-боса,
по пътя трънен да вървя,
без страх в сърцето да те следвам
и да повярвам в своята съдба.

Ще бъде ли така - аз няма как да зная.
Обичам ли те - мисля, не !
Но ти дойде и ме открадна
и аз разбрах какво е да съм с теб.

юли 2002 г.

Днес е един от онези дни, в които .... можеш да настъпваш себе си безброй пъти и да нямаш мазоли на краката..., можеш да чувстваш угризения и да не правиш фатални грешки..., можеш да вдишаш страх и да не издишаш надежда.
Днес е един от онези дни, в които ти се иска да говориш тихо, а да се чува високо. Днес е ден, в който, каквато и страна да вземеш ще сгрешиш, каквото и да кажеш няма да бъде разбрано, с когото и да се срещнеш, няма да бъдеш видян.
Днес... ден като всеки друг... лицата са същите... декора и сцената сменени.
Вероятно дори и мислите си не харесвам вече ..., защото са дошли днес, а аз съм била в разход на енергия за глупости.
Уж нищо не е станало днес, а ми е ... гнило отвътре и ... самотно отвън ..., пък стаята е пълна с хора.Чудничко...

Обхванала ме е носталгията по детското ми колело с три колела, което имаше само един педал ...., по филията намазана с масло и червен пипер...., по играта "народна топка"....., по детските ми мисли за всичко околно. Какво време беше само тогава ?
Напоследък се чувствам празна откъм емоции и това моментно настроение направо ме завладя. Забравила съм толкова много неща от детството, а сега някак всичко се връща...
Когато се усетиш достатъчно зрял в един момент се спираш и осъзнаваш какво си пропуснал и най-вече с кого. Пусто ми е ..., и празно ... и не мога да плача..., защото ... така трябва.

Харесва ми, когато нещо ме трогва, когато нещо пълзи към мен и ме достига, когато ме докосва... като мисъл, като идея, като вървулица от чувства за мен и около мен...
Харесва ми, когато не ме проумяват, не разбират какво мисля и как мога да чувствам...по инстинкт... със затворени очи... и да не сбъркам.
Харесва ми всичко, което мога да правя без да съм го правила никога преди... по усет..., деликатно като дихание.
Харесвам всичко, което идва по естествен начин..., като усмивка, предизвикана от неочакван жест; като дамски шал, развързан от вятъра; като забравени семена, поникнали на пролет.
Харесва ми да съм жива, от плът ... и да мога да бъда естествена..., докато мога.

Иска ми се да бъда по-искрена и по-истинска, по-целенасочена и по-целеубедена, по-спокойна и по-първична. Иска ми се да чувствам, да имам усет да чувствам свободата, да дишам и да не трябва да обяснявам нищо ...

Ето ме - мога да правя много неща, но не мога да прочета всички мисли..., някак странно потъвам в сивия делник и се уча да забравям.
Вълнуват ме неща, които не вълнуват никой друг, като напр. мелодията, която слушам по радиото; разцъфналото измръзнало дръвче, което се подава самотно през прозореца; мириса на дъжд, просмукан в косите ми; усмивката на едни по детски невинни очи, които никога няма да забравя; ръцете, които белят протокал, и по които се стича сок от плода; гласа на някой, който те пита "как си", защото го е грижа; две измръзнали ръце по лицето ти; момините сълзи, които очаквам да ме зарадват скоро или дори кукуряка, който няма да видя в гората...
Липсва ми, липсва ми чистия въздух ... и пролетта.

Снежно мартенско и студено. Ръцете ми са зачервени от студа, лицето ми е побеляло от вятъра, снежна съм.... снежна и леко тъжна.
Пише ми се, преди пишех за разтуха, за да изгоня бесовете и да изтрия болката, сега ... сега пиша рядко, вероятно за удоволствие, за да се уверя, че все още мога ... да летя  между редовете с букви и думи, които означават нещо.
Все още не съм разбрала какъв е смисъла да съм такава. Няма как да поема всичката вина, и няма как да поема всичката неспаревдливост върху себе си, ... не че не ми е лудо заради водовъртежа от нископлатени мисли за "какво да купя днес за ядене", та остава и нещо да куца в междуредието с чувствата.
Променила съм се, повърхността не ме блазни с причудливите си проблясъци, не че не мога да наблюдавам водата с часове, но ми е интересно и какво става вътре в нея, какво става после с нея, къде отива и защо е дяволски мътна, ... като катран... като нощ и е тъмна.

Безмерно ме блазни мисълта, че каквото и да напиша няма да намеря читатели, просто защото не го целя, не целя да разкрия душата си и не търся одобрение - минало ми е времето за това. Странно как тогава, когато най - много искам да изкажа нещо, не намирам сили да го направя, а когато съм най-объркана не намирам думи да го изразя. Ето ме... в пясъчника на времето, понякога забравям да си задавам въпросите, на които знам отговорите ... и се налага да мълча. Животът те прави такъв, какъвто не може да те направи нито един твой другар или дори неприятел - мени формата ти отвън, а консервира вътрешността ти за поколенията, като на египетска мумия. Не, не мисля, че греша - ако не се налагаше да играем през по-голямата част от времето, нямаше да знаем нищо за себе си.
Звуча ужасно формално, нали ?

Няма щастие без глупост.
Софокъл

Животът е разказ, изплют от урод с вяра и безумство, лишен от капка смисъл.
Шекспир

Най-красивото нещо в живота е връзката на човека с човека.
Екзюпери

Истината е, че никога не съм с човека, с когото съм.
Т.Капоти

Има неща, които трябва да се преживеят, за да се разкажат.
М.Тачер

Powered by IP2Location.com

Чуствеността един ден ни отвежда другаде, прищявката търси нови усещания. Но какво от това ? Ако бях те обичал па-рано както ти би желала, нямаше да те обичам така, както те обичам сега. Чувствата, които изтичат капка по капка от сърцето образуват накрая сталактити. Това е за предпочитане пред силните порои, които ги отнасят. Ето кое е вярно. Сигурен съм.
Г. Флобер


Сърцето на глупавия е в неговия език. Езикът на умния е в неговото сърце.
Авицена


За да изобретиш, трябва не само да гледаш внимателно, но и да знаеш много, да знаеш къде да гледаш.
Г. Менделс

За днешния човек е полезно да се оглежда от време на време в огледалото.
Хипократ

Твори последователно не този, който хвърчи, а този, който седи.
Константин Петканов

Получаването на каквото и да е знание е полезно за ума. Нали нито едно нещо, не може да се обича, без да се опознае.
Леонардо да Винчи

За теб, за нас, за вас

Не се плаши ако трябва да се сбогуваш. За да има нови срещи, първо трябва да има сбогуване. А щом сте приятели, непременно ще се срещнете, било след броени мигове или след няколко живота.

Ричард Бах

Ако можехме да прочетем тайната история на враговете си, бихме открили в живота на всеки човек тревоги и страдания, достатъчни да обезоръжат всякаква враждебност.

Лонгфелоу

Съществуват само два начина, по които можеш да изживееш живота си. Единият е да живееш така, като че ли не съществуват чудеса, а другият – сякаш всяко нещо е чудо.

Алберт Айнщайн

Мисли за из път

I.

Труден не е думата,която точно отговаря на всичко това, какво е живота ! Вероятно няма дума за

това.Всичко е един полувитален начин да си докажем ,че не знаем какво правим, докато се

опитваме да вървим уверено напред. Някак си живота преминава твърде бързо или може би ние

твърде бързаме да го живеем, не съм много сигурна... макар че все закъсняваме за някъде. Всичко, като че ли се слива в едно!

И все се случва да изпаднем в дисхармоничен баланс, от който е трудно впоследствие 

се измъкваме ! Все се ядосваме, дразним и разколебаваме, и уж все сме наясно с нещата в нас и

около нас, пък все оставаме неприятно изненадани от случващото  се ! Душевният потрес  ни

завладява до степен на умопомръчение, и колкото и да ни се иска да крещим, винаги го отлагаме -....

за следващия път, когато ще е твърде късно да дописваме собствената си банална история, защото ще ни   

е срам да си признаем, че сме осъзнавали пагубното и въпреки всичко сме го допуснали, поради ...

безброй много ..., не дори не безброй ..., поради безумната мисъл, че ще изтърпим и това, и

ще оцелеем ! Смешно, нали  ! Смешното е трагичната загуба на идентичност на човека и идеята, че

може да се самонакаже, дори не защото го заслужава, а защото го мързи да възрази на някой и

на всичко ! Защо пък не ! Човек намира оправдание за какво ли не, та защо не и аз това !

Боли ! Както повечето неща в живота и това боли ! Защото в стремежа си да не пропуснем нещо важно се

вкопчваме в друго нещо, и смятаме, че всичко ще е наред ! Каква безполезна илюзия само !

Няма в живота нещо, което да се губи, нали ? То се губи до степен на преминаването му в

нещо друго ......за някой друг или дори преминава в планиране на планове, случващи се на някой друг, който не ги е планирал ! Време е да кажа, че ми писна от всевъзможни глупости и мета-

морфози, от недотам изчислени вероятносити и възможности, и прочутата изкупителна жертва.

Уморих се от недробени дроби и увиквания заради самите увиквания, както и от прозаичността в

отношенията ! Уморих се от самотността!

Странно е как суетата ни обгръща и задушва поривите на надежда в нас. Направо не мога да

изляза от мъката на ежедневието, от реалната жажда за неограниченост и превратни желания...,

и все си мисля за чувството на обреченост и идеята за обратимост, но мизерията - истинската

низост, която е в душата, в сърцето, в сетивата и в духа, ме спира да продължавам да бъда такава!!!

Колкото и да искам да дишам - не мога свободно, все се намира нещо, което да помрачи бистротата на въздуха и безоблачното щастие в мислите !!! Все се намира нещо, което да развенчае

мита за добротата и как винаги печели тя, все се намира някой, който да те научи, че живота

е гаден и трябва да си гъвкъв, за да оцелееш ..., и така ?!? Не мога да преодолея желанието

за самобичуване и духовност в духовната нищета ...

Настръхвам от мисълта, че една жена може да замени истинския си нерешен живот с лъжа, с

нископлатена лъжа, която да й носи непознати досега усещания за реална близост и топлота.

Не харесвам метресите и все пак ги разбирам ..., грозно и тъжно е, ... но живота е гаден за всички, а илюзията за любов е една.

II.

Какво да напиша - каквото и да напиша само ще компроментирам себе си, а никак не ми се иска.

Животът е за живеене, стимули колкото искаш, душевни борби - също, но в един момент нищо не

ти стига, за да си щастлив. Странно е колко разнолики и еднолики можем да бъдем едновременно,

колко безчинства можем да причиним на себе си и как времето не ни стига дори да го осъзнаем.

Понякога се случва да бъдем съдници на собствените си постъпки, но в повечето случаи съдниците

са други и тогава направо ти домилява от дързостта на човечеството !!! Не си спомням да съм

била някога нетърпелива, но ето, че вече съм и тази гневна нетърпимост направо ме събаря...

Изморих се, а е твърде рано да се чувствам така ..., не че знам колко е остатъка, но опреде-

лено е рано да обезценявам, не дори не да обезценявам, а да надценявам живота в цялостта му,  а вече го правя.

III.

Кой е казал, че прозата е ненадеждна ? Напротив, в нея е най-вече надеждата, в нея и в оригинала

на личността ...

IV.

Искаше ми се да се отърся от пошлостта на материята и от фабриката на хората с маски, които

нямат съзнанието да бъдат нещо различно от това, което им е предопределила собстеваната им

житейска приказка, но няма как да стане ...., поне докато дишам и ми се иска да бъда откро-

вена най - вече с другите, ако не със себе си.... Вбесявам се от липсата на чистосърдечие,

чувствителност и наличието на бездушевна самонадеяност... Не че аз съм толкова искрена със всички винаги,

но това е в резултат на  гордост или плахот от моя страна, отколкото на липса на желание ! Порочният кръг на играещи роля дребни души става все по - голям в материалния ни

марионетен свят на лъжовна престореност и неприкрит стремеж към показна суета. Омръзнало ми е да се

блъскам в празните лица на добре изглеждащи и не толкова добре многоговорещи  и пишещи бохеми в лицето на разни дами и господа.

Фактите са си факти обаче ! Загиваме преди да сме се родили за света - това е ! Забравяме кои

сме и на какво сме способни в механизираното ни пошло обществено безсъзнание... Как само звучи.

Понякога не мога да преработя случващото се поради силната болка, която пулсира и бумти в тялото

ми.Понякога не мога да асимилирам случайно случващото се неразбиране и студената острота на

думите, с които празнословно се замеряме всекидневно  един друг.  Ужасно ми се иска да разбера за себе си

доколко вродена е тази черта на българите да са изключителни консуматори на всичко, което може и

не може да се консумира в плътта и в духа; да ценят всичко малоценно и да вярват в преходното повече отколкото във

вечното.

Страх ме е ! Страх ме е от деня, когато ще се събудя и няма да мога да се разгневя на нищо, което

ми се случва. Страх ме е, че ще се променя и ще стана част от пейзажа, който стои някак на мястото си.

Страх ме е, че ще престана да мисля за себе си принципно верни неща и ще загрубея. Страх ме е !

V.

Напоследък ме е обхванала меланхолията на променящото се време и някак си съм решила за себе си

да не спирам съзнанието си на всичко случващо се с мен..., да не обръщам внимание на всичките

дребнави разговори и мнения...., да не позволя външното влияние да промени вътрешия ми необятен

свят на мечти... Решила съм да ставам корава, да не си давам емоционалния заряд и да не хвърлям толкова енергия

в нетърсене на себе си и съкровената си същност - да – мога да бъда припряна, да - мога да бъда ужасно цинична и да -

мога да казвам "не".

VI.

Интонацията е много важна в живота - събитията, случките, човеците, моментите интонират в нас и носят

усещането за други моменти, човеци, случки и събития...доколкотото ние го позволяваме.  Тук няма власт никой друг освен собствения ни

болен мозък, който играе играта на сенки в лабиринта на собствените си фанатистки идеи за нещо призрачно, а защо не и почти любовно!

През времето, през което човек се променя и не осъзнава това е жизнено важно да можем да си задаваме

повече въпроси и да не си отговаряме на нито един, защото така се губи очерованието на неочаквано

изникващия отговор от бездната на настоящата ни прекрасна реалност.

 VII.

Нямам думи да изразя дълбокия си потрес от житейската зле прикрита злоба и възвеличаване на собственото аз.

Много ме бива да вярвам на всеки и всичко, но никак не ме бива да не чувствам неудовлетвореност след това, а

пък уж вярата правела нещата по - чудесни !!!! Сигурно или вярата ми не е голяма, или аз съм се изтъркала от

вярване и съм започнала да не чувам какво ми говорят тъпите изражения на овехтели от бездушевна дребнавост

душици. Стряска ме половинчатостта на идеята за живот до степен на изхранване на тялото, за обезценяване на всякакви принципи и норми ... за загубата на

позоции на порядъчността над вакханалията и меркантиланата добродетелност.

VIII.

Имало е мигове в живота ми, в които сама съм слагала граници на възможностите си, сама съм спирала развитието си,

сама съм казвала "не" на сабе си, но абсолютно винаги съм знаела какво точно правя, как точно ще ми се отрази това

и ако има нещо, от което да съм се бояла повече от всичко друго - това е да се превърна в посредствена и страхлива

женица, която не знае кога какво да чувства и какви решения да взема. Струва ми се, че в живота на всеки настъпва

времето, когато усеща как тоновете на вселената пулсират около него и как всеки момент нещо ще се случи или дори се

случва ...... на някой друг, и това някак те стряска, защото е като тишината, която те обгръща или въздуха, които те изпълва и очакваш очакваш неочакваното и ....

никой не идва насреща и не ти се усмихва, и това е почти като катастрофа, и боли, и ти е празно, и ....тъпо мълчиш виновно пред себе си.

Забравяме, че можем да се радваме на цветята на пролет и дъждовното небе, което се оглежда в локвите.... по време на

цялостното ни развитие, забравяме за истинските си потребности по същото време и дори не се замисляме какво пропускаме,

когато не сме „на” себе си.

В повечето време гледаме безизразно към пейзажа, работим до сбъркване и не търсим нищо повече от това, което познаваме и сме свикнали да търпим. Защо ? Защото така е по-лесно. Струва ми се, че не знаем почти нищо за чувствата си и хъса си за живот, не знаем каква е птичата песен

сутрин, не знаем как мирише гората след дъжд, не знаем как изглеждат листата на дърветата на есен, не можем да чуем

вятъра, когато шепне в падащите листа и шишарки, нито да се огледаме в луната, нито да подушим прясно окосената трева в полето . Затъпели сме и сме престанали да дишаме кислород в дробовете си.

IX.

Колко е побъркващо само все да очакваш нещо да се случи, а то така и да не става и да не става. Колко дяволски илюзорно е да търсиш

нещо повече, като знаеш, че всичко, което търсиш е в теб самия,  а не в превратната мисъл за някой друг от миналото ти - всички начала и всички спирки са в теб, а има само един начин да бъдеш близък

със себе си, като не се оставиш да даваш тон на другите. Звучи почти патетично, но истината е, че в повечето случаи ни е страх,

страх да вярваме, страх да преодоляваме себе си, страх да бъдем себе си и да не прибързваме да живеем заради другите.

Поглеждам през прозореца и не намирам думи за тъгата и радостта, които ме обземат едновременно и постепенно. Ето ме, цяла съм

и пак не мога да се начудя на страха, който ме е опасал като жив плет. Страхувам се, само как се страхувам .....да не сгреша,

и тогава грешките сами идват. Естествено е да съм искрена, но не е естествено да съм наказвана заради искреността си.

Естествено е да съм добра, но не е естествено да бъда наказвана заради добротата си. Естествено е да съм първична, но не е

естествено да бъда наказвана, заради първичността си. Естествено е да имам вяра, но не е естествено вярата ми да не се калява

в борба. Започна ли да спра да се учудвам на краските, значи съм престанала да научавам каквото и да е на себе си, и мога

спокойно уморена да забивам поглед в предметите без да чувствам каквото и да е. Не мислех, че ще успея да го опиша така,

не мислех, че ще продължа да си стискам очите пред очевидностите, а заподозрените са ....  винаги обичайни. Все още не съм научила най-главното,

не съм употребила опита си за най-чувстеното, не съм похарчила нищо от духа си, не съм обезсилила нето една мечта...., за да бъда себе си.

X.

През по - голямата част от времето си мисля, че всичко хубаво в живота идва по естествен начин и не са нужни кой знае колко усилия,

но колко коварвно и губещо безценно време е това мислене. Искаше ми се да вярвам, че няма да боли от мисълта за неестесвения начин,

но ето, че това, което за едни е лесно постижимо е труднопостижимо за мен и ми е толкова тягостно и невинно, че чак не мога да го формулирам.

Какво е това ли ? Това е моята непостижима и празна идея за бъдещето, поне досега, моя неизреван рев от всяка случка, която съм подминала

без да крещя.....това съм аз...онази слабата, която може да се изгуби в големия чужд град в голямата чужда държава с много табели ......, онази, която чувства пустота

и не знае с какво да я замени,... онази, която може да вярва на всичко и на всеки, и да бъде бездарно сатирична !!!

Моля се .... и знам, че има смисъл да съм такава.

XI.

Спомени, помним в съзнанието си моменти, които ни идват на ум в други моменти и ни напомнят за нещо отдавна отминало, за

нас самите ....Лесно е да помним, но по-трудното е да запомняме и все да изтърваме спомена в неподходящия момент да се

блъска като птица в клетка и да търси ..., кого ...!?!? Повтарям -всичко е в нас, всички отговори са измислени преди да бъдат зададени

въпросите, така както всички утрини са предхождани от сумрачни вечери и тъмни утринни мъгли. Защо обаче не можем да се чуем,

когато говорим, защо не можем да се измислим щом толкова много се желаем, ... защо ...!?!? Защото сме прекалено заети да скучаем

и да търсим причината за скуката в някой друг, или може би няма такова неща като истински диалог, няма нищо, което да

напомня истински разговор, дори и такъв проведен с душите ни, онези жадните ... за любов и близост души. Готови ли сме истински да посрещнем всичко, което ни се

предложи, или отново симулираме ... отново ... скучаем и чакаме, а казват, че живота бил кратък. Докога така ...докато можем да дадем толкова, колкото бихме взели и нищо повече или как ...

Докога ще продължаваме да гледаме без да виждаме, да слушаме без да чуваме, да мислим без да измисляме и да търпим... себе си...във възможно най-уродлив вид...

Докога така ... нима не е достатъчно да сме щастливи днес или трябва все нещо да не достига, за да .... Докога така..., докато можем или докато умрем между стените на бита и на собствения ни крив образ в огледалото, там, в мизерията на делниците ... Омръзва нали !?!? Омръзва липсата, омръзва самотата, омръзваме си ние, а дори не можем да се поберем в кожите си от яд, че не спираме да играем и не можем без питие късно в петък вечер ... и цигара рано в събота сутрин. Какво е било някога – кой знае, кому е полезно да разбере.... Там сме, някъде между себе си и другите, някой наднича зад кулисите, защо ли..., не знаем. Амин.

Лотарията е другата седмица..... теглим за пореден път и мълчим....така е по –лесно все пак.... и къде ти късмет....

Обичам илюзията ..., онази детински смешната, граничеща с лудост илюзия, че има нещо отвъд нас ... и отвъд възможното и вярвам в чудасата така, както в нищо друго...дотук съм. 

Читателю, прости.

2012 г.