Устата ми е пълна с пясък
и песъчинките са като камък,
застанал ми е на гръкляна...
и ме кара да мълча.
Прочиствам гърло и преглъщам,
и няма как да не въздъхна
и да не поспра...... 

Дай ми сили, за да съм
и прости ми, за да мога.
Тъй корава и да искам
няма как да съм.

Сърцето има свои доводи кого и как да обича. Това, от което толкова много се опасявах преди време, се случи няколко пъти в живота ми. Мислите ми препускаха като буйни коне по пътя ти, за да те последват и все не те стигаха. Колко горко съжалявах само аз си знам - едновременно съжалявах и душата ми грееше в радостна омая. По някакъв див и необясним начин те обичах, да, обичах те, и ми беше пределно ясно как ще свърши това. Не си мисли, че е лесно, не, не е лесно да обичаш такъв като теб, не и когато обича такава като мен. Преминах през няколко фази и нищо. Може ли човек, на когото са му разбивали сърцето да обича отново ? Може ли някой да бъде обичан от човек с разбито сърце ? Защо трябва да обичаш така ? Наистина ли те обичах или това беше една проекция на протест, който отлежава в мен, едно недоволство срещу всякакво статукво, една умора, която търси спокоен пристан, на който да пристане. Всичко е толкова лично и естествено нищо не зависи от теб, ти просто чувстваш...нали знаеш как...?!?!

Дъжд, дъжд, дъжд и едно наситено синьо небе с бели като памук облаци. Тежките капки дъжд са отминали, водата е успяла да влезе, където може, тревичките са оросени и кални. Преди минути слънцето е пробило и като из под завеса е осветило сцената.
Градът не е същият след тези дъждове. Искам само да съм добре..., докато изпускам дима от пуретата и допивам питието си. Предпочитам другите да смятат, че съм студена и непресметлива. Всеки има свои призраци, всеки има свои вини и грешки, които не иска да си прости, но по-страшни са онези грехове, които другите не искат да ти простят.
Отново ме е обхванало онова тихо меланхолично безвремие, в което потъвам като удавник без сламка. Вдишвам и недоумявам как така правя толкова време едно и също и пак не мога да свикна с треската преди събитие.
Завърнах се, нося в себе си толкова много гнили мисли, че не знам как продължавам напред. Поглеждам се и мимоходом усещам, че все някога ще свикна и с това. И пак ще бъда друга, каквато никога не съм очаквала, че ще бъда.
Няма да го кажа, въпреки че е на върха на езика ми и ме болят гърдите да го изкрещя.
Небето е червена жерава, като огън, запален, за да угасне преди да се е разгорял. Птичките обикалят в свой собствен полукръг. Задушавам се.
Знам какво мога да правя, знам какво мога да правя, когато не мога да правя нищо. Безумно е да мисля за нещата, които не съм в състояние да подчиня на волята си.
Смрачава се, също като тъмнината, в която е изпаднала душата ми. Не искам вещи, не са ми необходими, и без дрехи тялото ми ще си остане гъвкаво и здраво. Не искам да съм като другите, след като мога да бъда като себе си. Нищо не може да ме задоволи така, както ако съм го получила тогава, когато не съм го пожелала.
Няма да плача, когато ме нараняват и няма да ме боли, когато мълча. Вече съм по-добре. Благодаря.

Ако се науча да не ме боли от думите, ще ми бъдеш ли верен ? Ако се науча повече да не слушам сърцето си, ще ми се довериш ли ? Ще ми разкажеш ли неща, за които не знае никой ? Ще ме отведеш ли там, където никога не съм била ? Ще можеш ли след това да ме забравиш ?
Изкрещи го, сърце ! Изплачете го, очи ! Докосни го, душа !

От бездната
Отпуска, ... окото на синьото море и слънце, ... сигурно има нещо сбъркано в мен, за да не вярвам в искреността на хората и все да търся да намеря издайническата брънка на нещо, което да издаде досада, лицемерие, неистински чувства и мисли... и лошото е, че все ги намирам. Как беше приказката - лошото е, не че мисля гадни неща, а че гадните неща се случват на мен... Понякога става и така.
Точно, когато преживяваш някакъв прелестен миг на безмерно спокойствие, хармония и чистота ти се случва нещо, което да обезсмисли всичко... Мразя да се правя на Дон Кихот и все да ми се случва да го играя; мразя да се правя и на Робин Худ, ама и това ми се налага понякога; а да не говорим, че на танц кавалера ми каза да се оставя да ме води - e това вече не ми се беше случвало...
Отплеснах се леко от тематиката май - напоследък сънувам луди неща, надрастващи реалната представа за нещата и определено ... нещо губя сигнала... на спътника.
Всъщност се случи нещо този месец - нещо, което не бях преживявала, нещо, което ми показа колко съм слаба и колко много мога да бъда сама... Човек прави избор и понякога не е подготвен за това, което ще последва; не е подготвен за нещата, които не може да контролира, и които могат да се случат. Човек просто прави избор и понякога се вкопчва в него. Всеки има пътища, по които не е минал, но и всеки има пътища, които е изстрадал, или такива, които са сковавали сърцето му. Съдбата има измамното свойство да се прави, че те харесва, докато не те зашлеви точно, когато най-малко очакваш. Не искам да дебна за признаци на нещо предстоящо..., а навън да вали...

За теб, за нас, за вас

Не се плаши ако трябва да се сбогуваш. За да има нови срещи, първо трябва да има сбогуване. А щом сте приятели, непременно ще се срещнете, било след броени мигове или след няколко живота.

Ричард Бах

Ако можехме да прочетем тайната история на враговете си, бихме открили в живота на всеки човек тревоги и страдания, достатъчни да обезоръжат всякаква враждебност.

Лонгфелоу

Съществуват само два начина, по които можеш да изживееш живота си. Единият е да живееш така, като че ли не съществуват чудеса, а другият – сякаш всяко нещо е чудо.

Алберт Айнщайн

Мисли за из път

I.

Труден не е думата,която точно отговаря на всичко това, какво е живота ! Вероятно няма дума за

това.Всичко е един полувитален начин да си докажем ,че не знаем какво правим, докато се

опитваме да вървим уверено напред. Някак си живота преминава твърде бързо или може би ние

твърде бързаме да го живеем, не съм много сигурна... макар че все закъсняваме за някъде. Всичко, като че ли се слива в едно!

И все се случва да изпаднем в дисхармоничен баланс, от който е трудно впоследствие 

се измъкваме ! Все се ядосваме, дразним и разколебаваме, и уж все сме наясно с нещата в нас и

около нас, пък все оставаме неприятно изненадани от случващото  се ! Душевният потрес  ни

завладява до степен на умопомръчение, и колкото и да ни се иска да крещим, винаги го отлагаме -....

за следващия път, когато ще е твърде късно да дописваме собствената си банална история, защото ще ни   

е срам да си признаем, че сме осъзнавали пагубното и въпреки всичко сме го допуснали, поради ...

безброй много ..., не дори не безброй ..., поради безумната мисъл, че ще изтърпим и това, и

ще оцелеем ! Смешно, нали  ! Смешното е трагичната загуба на идентичност на човека и идеята, че

може да се самонакаже, дори не защото го заслужава, а защото го мързи да възрази на някой и

на всичко ! Защо пък не ! Човек намира оправдание за какво ли не, та защо не и аз това !

Боли ! Както повечето неща в живота и това боли ! Защото в стремежа си да не пропуснем нещо важно се

вкопчваме в друго нещо, и смятаме, че всичко ще е наред ! Каква безполезна илюзия само !

Няма в живота нещо, което да се губи, нали ? То се губи до степен на преминаването му в

нещо друго ......за някой друг или дори преминава в планиране на планове, случващи се на някой друг, който не ги е планирал ! Време е да кажа, че ми писна от всевъзможни глупости и мета-

морфози, от недотам изчислени вероятносити и възможности, и прочутата изкупителна жертва.

Уморих се от недробени дроби и увиквания заради самите увиквания, както и от прозаичността в

отношенията ! Уморих се от самотността!

Странно е как суетата ни обгръща и задушва поривите на надежда в нас. Направо не мога да

изляза от мъката на ежедневието, от реалната жажда за неограниченост и превратни желания...,

и все си мисля за чувството на обреченост и идеята за обратимост, но мизерията - истинската

низост, която е в душата, в сърцето, в сетивата и в духа, ме спира да продължавам да бъда такава!!!

Колкото и да искам да дишам - не мога свободно, все се намира нещо, което да помрачи бистротата на въздуха и безоблачното щастие в мислите !!! Все се намира нещо, което да развенчае

мита за добротата и как винаги печели тя, все се намира някой, който да те научи, че живота

е гаден и трябва да си гъвкъв, за да оцелееш ..., и така ?!? Не мога да преодолея желанието

за самобичуване и духовност в духовната нищета ...

Настръхвам от мисълта, че една жена може да замени истинския си нерешен живот с лъжа, с

нископлатена лъжа, която да й носи непознати досега усещания за реална близост и топлота.

Не харесвам метресите и все пак ги разбирам ..., грозно и тъжно е, ... но живота е гаден за всички, а илюзията за любов е една.

II.

Какво да напиша - каквото и да напиша само ще компроментирам себе си, а никак не ми се иска.

Животът е за живеене, стимули колкото искаш, душевни борби - също, но в един момент нищо не

ти стига, за да си щастлив. Странно е колко разнолики и еднолики можем да бъдем едновременно,

колко безчинства можем да причиним на себе си и как времето не ни стига дори да го осъзнаем.

Понякога се случва да бъдем съдници на собствените си постъпки, но в повечето случаи съдниците

са други и тогава направо ти домилява от дързостта на човечеството !!! Не си спомням да съм

била някога нетърпелива, но ето, че вече съм и тази гневна нетърпимост направо ме събаря...

Изморих се, а е твърде рано да се чувствам така ..., не че знам колко е остатъка, но опреде-

лено е рано да обезценявам, не дори не да обезценявам, а да надценявам живота в цялостта му,  а вече го правя.

III.

Кой е казал, че прозата е ненадеждна ? Напротив, в нея е най-вече надеждата, в нея и в оригинала

на личността ...

IV.

Искаше ми се да се отърся от пошлостта на материята и от фабриката на хората с маски, които

нямат съзнанието да бъдат нещо различно от това, което им е предопределила собстеваната им

житейска приказка, но няма как да стане ...., поне докато дишам и ми се иска да бъда откро-

вена най - вече с другите, ако не със себе си.... Вбесявам се от липсата на чистосърдечие,

чувствителност и наличието на бездушевна самонадеяност... Не че аз съм толкова искрена със всички винаги,

но това е в резултат на  гордост или плахот от моя страна, отколкото на липса на желание ! Порочният кръг на играещи роля дребни души става все по - голям в материалния ни

марионетен свят на лъжовна престореност и неприкрит стремеж към показна суета. Омръзнало ми е да се

блъскам в празните лица на добре изглеждащи и не толкова добре многоговорещи  и пишещи бохеми в лицето на разни дами и господа.

Фактите са си факти обаче ! Загиваме преди да сме се родили за света - това е ! Забравяме кои

сме и на какво сме способни в механизираното ни пошло обществено безсъзнание... Как само звучи.

Понякога не мога да преработя случващото се поради силната болка, която пулсира и бумти в тялото

ми.Понякога не мога да асимилирам случайно случващото се неразбиране и студената острота на

думите, с които празнословно се замеряме всекидневно  един друг.  Ужасно ми се иска да разбера за себе си

доколко вродена е тази черта на българите да са изключителни консуматори на всичко, което може и

не може да се консумира в плътта и в духа; да ценят всичко малоценно и да вярват в преходното повече отколкото във

вечното.

Страх ме е ! Страх ме е от деня, когато ще се събудя и няма да мога да се разгневя на нищо, което

ми се случва. Страх ме е, че ще се променя и ще стана част от пейзажа, който стои някак на мястото си.

Страх ме е, че ще престана да мисля за себе си принципно верни неща и ще загрубея. Страх ме е !

V.

Напоследък ме е обхванала меланхолията на променящото се време и някак си съм решила за себе си

да не спирам съзнанието си на всичко случващо се с мен..., да не обръщам внимание на всичките

дребнави разговори и мнения...., да не позволя външното влияние да промени вътрешия ми необятен

свят на мечти... Решила съм да ставам корава, да не си давам емоционалния заряд и да не хвърлям толкова енергия

в нетърсене на себе си и съкровената си същност - да – мога да бъда припряна, да - мога да бъда ужасно цинична и да -

мога да казвам "не".

VI.

Интонацията е много важна в живота - събитията, случките, човеците, моментите интонират в нас и носят

усещането за други моменти, човеци, случки и събития...доколкотото ние го позволяваме.  Тук няма власт никой друг освен собствения ни

болен мозък, който играе играта на сенки в лабиринта на собствените си фанатистки идеи за нещо призрачно, а защо не и почти любовно!

През времето, през което човек се променя и не осъзнава това е жизнено важно да можем да си задаваме

повече въпроси и да не си отговаряме на нито един, защото така се губи очерованието на неочаквано

изникващия отговор от бездната на настоящата ни прекрасна реалност.

 VII.

Нямам думи да изразя дълбокия си потрес от житейската зле прикрита злоба и възвеличаване на собственото аз.

Много ме бива да вярвам на всеки и всичко, но никак не ме бива да не чувствам неудовлетвореност след това, а

пък уж вярата правела нещата по - чудесни !!!! Сигурно или вярата ми не е голяма, или аз съм се изтъркала от

вярване и съм започнала да не чувам какво ми говорят тъпите изражения на овехтели от бездушевна дребнавост

душици. Стряска ме половинчатостта на идеята за живот до степен на изхранване на тялото, за обезценяване на всякакви принципи и норми ... за загубата на

позоции на порядъчността над вакханалията и меркантиланата добродетелност.

VIII.

Имало е мигове в живота ми, в които сама съм слагала граници на възможностите си, сама съм спирала развитието си,

сама съм казвала "не" на сабе си, но абсолютно винаги съм знаела какво точно правя, как точно ще ми се отрази това

и ако има нещо, от което да съм се бояла повече от всичко друго - това е да се превърна в посредствена и страхлива

женица, която не знае кога какво да чувства и какви решения да взема. Струва ми се, че в живота на всеки настъпва

времето, когато усеща как тоновете на вселената пулсират около него и как всеки момент нещо ще се случи или дори се

случва ...... на някой друг, и това някак те стряска, защото е като тишината, която те обгръща или въздуха, които те изпълва и очакваш очакваш неочакваното и ....

никой не идва насреща и не ти се усмихва, и това е почти като катастрофа, и боли, и ти е празно, и ....тъпо мълчиш виновно пред себе си.

Забравяме, че можем да се радваме на цветята на пролет и дъждовното небе, което се оглежда в локвите.... по време на

цялостното ни развитие, забравяме за истинските си потребности по същото време и дори не се замисляме какво пропускаме,

когато не сме „на” себе си.

В повечето време гледаме безизразно към пейзажа, работим до сбъркване и не търсим нищо повече от това, което познаваме и сме свикнали да търпим. Защо ? Защото така е по-лесно. Струва ми се, че не знаем почти нищо за чувствата си и хъса си за живот, не знаем каква е птичата песен

сутрин, не знаем как мирише гората след дъжд, не знаем как изглеждат листата на дърветата на есен, не можем да чуем

вятъра, когато шепне в падащите листа и шишарки, нито да се огледаме в луната, нито да подушим прясно окосената трева в полето . Затъпели сме и сме престанали да дишаме кислород в дробовете си.

IX.

Колко е побъркващо само все да очакваш нещо да се случи, а то така и да не става и да не става. Колко дяволски илюзорно е да търсиш

нещо повече, като знаеш, че всичко, което търсиш е в теб самия,  а не в превратната мисъл за някой друг от миналото ти - всички начала и всички спирки са в теб, а има само един начин да бъдеш близък

със себе си, като не се оставиш да даваш тон на другите. Звучи почти патетично, но истината е, че в повечето случаи ни е страх,

страх да вярваме, страх да преодоляваме себе си, страх да бъдем себе си и да не прибързваме да живеем заради другите.

Поглеждам през прозореца и не намирам думи за тъгата и радостта, които ме обземат едновременно и постепенно. Ето ме, цяла съм

и пак не мога да се начудя на страха, който ме е опасал като жив плет. Страхувам се, само как се страхувам .....да не сгреша,

и тогава грешките сами идват. Естествено е да съм искрена, но не е естествено да съм наказвана заради искреността си.

Естествено е да съм добра, но не е естествено да бъда наказвана заради добротата си. Естествено е да съм първична, но не е

естествено да бъда наказвана, заради първичността си. Естествено е да имам вяра, но не е естествено вярата ми да не се калява

в борба. Започна ли да спра да се учудвам на краските, значи съм престанала да научавам каквото и да е на себе си, и мога

спокойно уморена да забивам поглед в предметите без да чувствам каквото и да е. Не мислех, че ще успея да го опиша така,

не мислех, че ще продължа да си стискам очите пред очевидностите, а заподозрените са ....  винаги обичайни. Все още не съм научила най-главното,

не съм употребила опита си за най-чувстеното, не съм похарчила нищо от духа си, не съм обезсилила нето една мечта...., за да бъда себе си.

X.

През по - голямата част от времето си мисля, че всичко хубаво в живота идва по естествен начин и не са нужни кой знае колко усилия,

но колко коварвно и губещо безценно време е това мислене. Искаше ми се да вярвам, че няма да боли от мисълта за неестесвения начин,

но ето, че това, което за едни е лесно постижимо е труднопостижимо за мен и ми е толкова тягостно и невинно, че чак не мога да го формулирам.

Какво е това ли ? Това е моята непостижима и празна идея за бъдещето, поне досега, моя неизреван рев от всяка случка, която съм подминала

без да крещя.....това съм аз...онази слабата, която може да се изгуби в големия чужд град в голямата чужда държава с много табели ......, онази, която чувства пустота

и не знае с какво да я замени,... онази, която може да вярва на всичко и на всеки, и да бъде бездарно сатирична !!!

Моля се .... и знам, че има смисъл да съм такава.

XI.

Спомени, помним в съзнанието си моменти, които ни идват на ум в други моменти и ни напомнят за нещо отдавна отминало, за

нас самите ....Лесно е да помним, но по-трудното е да запомняме и все да изтърваме спомена в неподходящия момент да се

блъска като птица в клетка и да търси ..., кого ...!?!? Повтарям -всичко е в нас, всички отговори са измислени преди да бъдат зададени

въпросите, така както всички утрини са предхождани от сумрачни вечери и тъмни утринни мъгли. Защо обаче не можем да се чуем,

когато говорим, защо не можем да се измислим щом толкова много се желаем, ... защо ...!?!? Защото сме прекалено заети да скучаем

и да търсим причината за скуката в някой друг, или може би няма такова неща като истински диалог, няма нищо, което да

напомня истински разговор, дори и такъв проведен с душите ни, онези жадните ... за любов и близост души. Готови ли сме истински да посрещнем всичко, което ни се

предложи, или отново симулираме ... отново ... скучаем и чакаме, а казват, че живота бил кратък. Докога така ...докато можем да дадем толкова, колкото бихме взели и нищо повече или как ...

Докога ще продължаваме да гледаме без да виждаме, да слушаме без да чуваме, да мислим без да измисляме и да търпим... себе си...във възможно най-уродлив вид...

Докога така ... нима не е достатъчно да сме щастливи днес или трябва все нещо да не достига, за да .... Докога така..., докато можем или докато умрем между стените на бита и на собствения ни крив образ в огледалото, там, в мизерията на делниците ... Омръзва нали !?!? Омръзва липсата, омръзва самотата, омръзваме си ние, а дори не можем да се поберем в кожите си от яд, че не спираме да играем и не можем без питие късно в петък вечер ... и цигара рано в събота сутрин. Какво е било някога – кой знае, кому е полезно да разбере.... Там сме, някъде между себе си и другите, някой наднича зад кулисите, защо ли..., не знаем. Амин.

Лотарията е другата седмица..... теглим за пореден път и мълчим....така е по –лесно все пак.... и къде ти късмет....

Обичам илюзията ..., онази детински смешната, граничеща с лудост илюзия, че има нещо отвъд нас ... и отвъд възможното и вярвам в чудасата така, както в нищо друго...дотук съм. 

Читателю, прости.

2012 г.