Отвън ме гледа една стълба - стара и дървена ...бях забравила колко обичам да наблюдавам хора, когато се правя че гледам нещо друго, да попивам жестовете и да отгатвам какво означават. Страхотно е забавно.
Станала съм някак зла напоследък, започнала съм да говоря лоши думи с лоши хора, започнала съм да пуша повече, не ми се иска да знам защо е така... Понякога е хубаво да нямаш съвест, но въпреки това да не забравяш да се държиш човечно. И все пак нещо те жегва, поне при мен е така, и тогава съжаляваш, че си такъв, ... съжаляваш, защото ... и ти можеш да бъдеш ... същия. Всъщност такива едни ситуации ме подбуждат да мисля по друг начин. Няма да се примиря.

Навиците - тези придобитите напоследък и старите ... Животът отлежава във вените ти като старо вино в бъчва ..., и те прави уморен и тъжен. Какво не мога да понеса ли ? Не мога да приема омразата към себе си, желанието за самоунищожение и безразличието ... Не мога да понеса да те няма, когато си мисля за теб... Къде си и защо не мога да те намеря ?
Навик ли е навика за живот ? Има ли го, ако теб те няма ! Какво ме вълнува ли ? Искам да намеря същото усещане, същата тръпка като при прочит на книга, от която ти е настръхнала косата ... Искам да има повече като теб, а не като повечето уж "приятелства". Сигурно аз не съм достатъчно развита да разбирам подобен вид полуживоти, полускъпоценни отношения, в които не знаеш в дадения сценарий кой на какво се прави и кой кого ласкае. Разстоянието убива ... уви - също като навика, този, от които искаш да се избавиш и не можеш !

Дъжд, дъжд, дъжд и едно наситено синьо небе с бели като памук облаци. Тежките капки дъжд са отминали, водата е успяла да влезе, където може, тревичките са оросени и кални. Преди минути слънцето е пробило и като из под завеса е осветило сцената.
Градът не е същият след тези дъждове. Искам само да съм добре..., докато изпускам дима от пуретата и допивам питието си. Предпочитам другите да смятат, че съм студена и непресметлива. Всеки има свои призраци, всеки има свои вини и грешки, които не иска да си прости, но по-страшни са онези грехове, които другите не искат да ти простят.
Отново ме е обхванало онова тихо меланхолично безвремие, в което потъвам като удавник без сламка. Вдишвам и недоумявам как така правя толкова време едно и също и пак не мога да свикна с треската преди събитие.
Завърнах се, нося в себе си толкова много гнили мисли, че не знам как продължавам напред. Поглеждам се и мимоходом усещам, че все някога ще свикна и с това. И пак ще бъда друга, каквато никога не съм очаквала, че ще бъда.
Няма да го кажа, въпреки че е на върха на езика ми и ме болят гърдите да го изкрещя.
Небето е червена жерава, като огън, запален, за да угасне преди да се е разгорял. Птичките обикалят в свой собствен полукръг. Задушавам се.
Знам какво мога да правя, знам какво мога да правя, когато не мога да правя нищо. Безумно е да мисля за нещата, които не съм в състояние да подчиня на волята си.
Смрачава се, също като тъмнината, в която е изпаднала душата ми. Не искам вещи, не са ми необходими, и без дрехи тялото ми ще си остане гъвкаво и здраво. Не искам да съм като другите, след като мога да бъда като себе си. Нищо не може да ме задоволи така, както ако съм го получила тогава, когато не съм го пожелала.
Няма да плача, когато ме нараняват и няма да ме боли, когато мълча. Вече съм по-добре. Благодаря.

Тук съм... , а мога да бъда и там ... уча се да карам кола и ми харесва, уча се да боядисвам eдна ивица от тавана на дневната с четка и се получава бавно, уча се да бъда строга майка и ми е нетипично, уча се да си угаждам, което си е супер. Все още има ситуации, на които реагирам първосигнално и изненадвам себе си. Все още мога да не харесам някого от първия миг, в който го видя. Все още се придържам към непоказното държание. Все още не ми се получава да бъда популярна "квачка" и да кипя от престорени емоции. Все още мога да изгубя интерес толкова бързо във времето, за колкото съм го породила.
Как прекарахте July morning край реката ?!?!