Добре де, време е да изоставя тъжната усмивка и наведената от мисли глава, крайно време е, а не само да се тътря по пътеката и да съжалявам себе си. И навярно, от време на време го правя, и гледам към хоризонта и дори нагоре.
Знам, че никога няма да прочетеш това, че аз никога няма да стигна до теб, не и по начина, по който би ми се искало, но знаеш ли, пак ще го напиша ....
Обичам се, обичам се толкова много, че мога твърдо да заявя, че това не е егоизъм, нито  чувство за самосъхранение, нито проява на хипер любов. И да, определено мога да казвам "не", да бъда безумно глупава и да се хиля като дете, защото не ми трябва нищо и никой, за да съм щастлива или влюбена.
Достатъчно ми е да не разбирам масовия вкус и да съм особена, дори и в чувството си за хумор. Няма нужда да съм красива, за да видя красотата, нито да съм добра, за да усетя доброта, но ....... ме има, и се ценя, достатъчно, за да съм безкомпромисна, зла и неуместно нетактична.
Такава съм, такива сме, ..., за да няма нищо общо между нас. За поредна година.

Липсва ми тъпото писане и това да съм драскач. Липсват ми книгите и да рева, докато чета.

Може би, когато имаш напълно и изцяло себе си, можеш да си позволиш да не остаряваш.
Трогната нова година, друже !

"Дълго мълча. Докато говоря с околните, чувам мълчанието си най-силно. Усещането е нормално в нашите общества, ние живеем в нишите си, побираме широките си души в тесни пространства и ги приспиваме.
Мълчанието е събиране на вода. Капка по капка, трупаш свежа живинка в себе си. Пълниш се, додето можеш и после се изливаш в думи, действия или чувства. Винаги има кой да ти напие водата и чия вода да напиеш ти."

Галя Вазова

Не ми пука за дребните душици - за всички, които намират опора в стереотипа на това, че са мислещи и/или са си само- достатъчно готини, а тъпчат на едното място с години.
Не ми пука за всички, който не познават значенията на думите, и им се иска да приемат всичко буквално и/или са си само-обидени по рождение или неодраматични по природа и/или по граматика.
Не ми пука за всички, които никога не са грешили през живота си, защото са изкарвали другите виновни.
Не ми пука какво приказват или се опитват да си мислят хората за мен, докато не ми го кажат в очите и не стане диалогично просто.
За безусловните подигравачи, безцелните сеирджии, мързеливите егоисти и словесните работачи, за големите тарикати и малките търговци, за тези, които се опитват да ти бъркат в главата и да ти слагат мисли наготово, за тихите викачи, тънките тъпкачи и верните мракобесниците, за тлъстите вещари и ценителите на опаковката, за масовата публика....

Нека извика силно, че греши само този, който се стреми да свърши нещо, което може и то добре. Другите не ме интересуват.
Обичам дръзката реч в малкото думи и гъдела в стомаха от приказка, казана навреме.
Останалото е мълчание.

Поглеждам към слънцето и притварям леко очи, за да мога да продължа да виждам силуетите отсреща. Дишам. Съзнанието ми е забравило толкова много минали неща, че вече дори не мога да си ги представя. Мислите ми осъзнато преминават през някогашни случки с нетрезво любопитство и див привкус, сякаш никога нищо такова не е било. Полезната сладка забрава. Не ми е необходима показност и висок тон, за да направя каквото и когато трябва. Затварям очи инстинктивно. Дишам и греша. Без думи. С дела...., защото безмълвието в погледа говори повече, но само времето ще покаже стойността.

Убедена съм на двеста процента, че една определена песен ми носи късмет, че въпреки всички глупости, които се случват в живота на човека, трябва да си напълно убеден в собствената си правота и сила. Дори и да срещнеш някого и той да ти разкрие за теб неща, които не подозираш за себе си, то това не те прави задължително лош и неразбран. Просто е трябвало да стане така, защото ние сме това, което мислим за и чувстваме към другите, а не само това, което мислим за и чувстваме за (и въпреки) себе си.

Всеки има мигове на срещи със себе си, на монолог и онова нескрито оглеждане като пред огледало, когато гледаш хубавите си отразени насреща очи. Един вид истинска среща, в която разговаряш с душата си, не сдържаш думите, позите и движенията на мисълта, също като среща с роднина, с който не си разговарял отдавна и искаш да му споделиш милион случки. Важно е да ги има тези отражения, да го има досега на едно сърце с друго сърце и да отстояваме с очи, с дела и помисъл.

Интермецо

Не претърсвай моите привички,
за да ме изучиш и узнаеш.
Не бъди такава като всички,
ако ме обичаш и желаеш.
Радвай се! Недей анализира
подтекста на всяка изненада.
Нещо всеки ден у нас умира.
Аз те искам да си вечно млада.
Нека да сме същи като тая
мъдра, невзискателна природа.
Тя не мисли никога за края,
тя не чака пример и изгода.
Нека се обхванем неусетно.
Всеки да е свой и притежаван.
Всичко да е нежно, мимолетно.
И така до смърт да продължава.
1966


  Радой Ралин