Коледно .... с мириса на медени сладки, бананова торта и запечено месо - толкова е слънчево и лъчезарно вън, че никак не прилича на истинска Коледа.
Улиците са прашни и сиви, вървиш и току се заслепяваш от някоя реклама по пътя.
Все пак продължавам да твърдя, че човек не трябва да задържа нищо, най-малко любовта и късмета си, "защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка" и много рядко се задържа за дълго при теб.
Тъжно е и е адски вярно, независимо от изборите, които правим; независимо от това какви сме и в какво се превръщаме; независимо от опита и наивността ни напук на годините; независимо от всичко човек не може да задържи нищо, най-малко любовта и късмета си.

Станала съм много забавна напоследък. Вече не се приемам на сериозно и се усмихвам, когато ми е забавно и се лигавя. Сигурно помъдрявам, за да става така. Преди някак си не ми се получаваше. Преди бях някак сериозна, но вече не е така... и ми е добре да играя себе си.
Не знам докога...

Миналата седмица навърших поредната година от моя живот без особено саркастична нотка. Единственото, което е видно е, че блясъка в очите ми го няма, няма я и част от вярата ми в доброто, може би я няма и любопитността към всичко и всеки по-интересен субект. Все пак съществувам под някаква форма в няколко многопластови състояния на духа и на няколко минорни акорда от себичността, безпоетиката и битовизма.
Обожавам го този ноемврийски сезон с неговите разпиляни във всички посоки листа в няколко цветови гами, като коси на стара жена, разпиляни капризно от времето. И е едно таково топло за сезона ... топло като в гнездо, но дали и на душата й е така ... или просто й дотежава от самота без сродната душа ...
Ха познай сега дали и при тебе е така ?!?!

Вятърът си играе с върбовите клонки и пожълтелите листа на дърветата, докато слънцето се мъчи да пробива иззад облаците и да танцува по бюрото ми своя огнен танц измежду клонаците. На всеки от нас му трябва по един прозорец, от който да гледа и да се оглежда и като мъниста да цени и брои листата на близкото дърво.
Преминавам през какви ли не мисли, препускам по всичко, което ме гнети и отново съм на мястото, от където тръгнах.

На чаша испанско вино мога да мисля какво ли не - мога до тъпча себе си с храна и да не напълнея, но мога и да не мълча.
Признавам, демотивирана съм, демотивирана съм повече от всякога, в наше време трябва само да знаеш да плямпаш хубави глупости и да си разбирач от класа. Чак ми се повръща от тая "висока" класа.

Любовта към частното ли е първа или към цялото, обичаме яйцето или обичаме кокошката ..., харесваме написаното, или харесваме автора..., слушаме приказките, и ако е така, можем ли да слушаме със сърцето си...

Припомням си есента и мислите ми от преди, и колко не съм била права. Все подреждам и все неподредени стоят всичките ми скрити емоции. Кой знае какво се крие наистина зад поведението ми ? И дали всичко е изначално и се корени в детството ?

Сънувам реални сънища, в които мислите ми са като бурени насред поле, и после не спя...

Трябва да приуча себе си на търпение и на ... разбиране.

Устата ми е пълна с пясък
и песъчинките са като камък,
застанал ми е на гръкляна...
и ме кара да мълча.
Прочиствам гърло и преглъщам,
и няма как да не въздъхна
и да не поспра...... 

Дай ми сили, за да съм
и прости ми, за да мога.
Тъй корава и да искам
няма как да съм.

Раздялата - дори и с един предмет може да бъде мъчителна. Някак си колкото и да си подготвен за нещо, винаги има момент, в който поглеждаш назад за секунда и се разделяш. Остава ти надеждата и очакването, че е за добро. В България доброто трудно те сполетява.
В моя случай стана така, че радостта от придобиването на нещо ново, се помрачи от новината за принципно лично сполетяла ме несправедливост. В живота все така се получава - трябва да има равновесие, само дето не разбрах с какво заслужих тази неправда. Вярвайте ми не се величая като пиша това. Пиша го, защото ме заболя и защото ми е обидно.
Най-импулсивно действам, когато съм ядосана, добре, че не ми беше насреща тогава.
Нещо този омагьосан кръг и тъпкане на едно място взе да ме дълбае.

Накрая се осъзнах - приказката свърши в мига, в който погледнах от всички страни и разбрах, че не си струва да ме гложди. Някои неща просто никога няма да се променят, поне за мен и няма защо да се правя, че ми е интересно и съм чудодейка.
Хората не обичат трудните ситуации, които изискват експанзивни решения. Когато нещо ти тежи, не е нужно да го носиш като тежест, нужно е да продължиш.
Днес се оказах на косъм да се ядосам повече, отколкото е нужно, но се спрях. Няма да променя нищо и никого така, само ще с натъжа, а кому е нужна тази емоция.
Длъжна съм да не ми пука какво говорят за мен и аз да не говоря повече, отколкото трябва. Това е начина да остана, ... дори и без надежда.

Пълнолуние, цяла седмица езикът ми е вързан на фльонга и не може да изрече истината, моята част от истината, всичко, което знам и не се опитвам да натрапя на никого... да, така е...
Облаците се виждат като бели, полупрозрачни призраци на фона на тъмното небе и черните ми мисли..., и отново не мога да го изрека, без да прехапя устни.
Никога не съм си представяла, че ще си спомням такива ... глупави на пръв поглед неща, и въпреки това ... човек е устроен да мисли за разликите и приликите, за себе си без другите, за привидно невъзможните неща. Тресе ме треската на невъзможните неща,  ... докато не ги извоювам и не ми омръзнат (като същински мъж).

Горещо е като в пъкъла, като в ада, мислите ти се топят като сладолед на слънце и са с аборигенски загар.
Не пиша, не ми е време за писане.
Разсеяна съм нещо, не мога да си намеря място от глупостта и безумието, което е настанало на земята. Също като корабокрушенец на остров съм ... така ми е необятно.
Все още помня стиховете и авторите и какво от това, ... като на мода са маргиналите.

Нищо не върви, както трябва.
Как така една ситуация може да събори един, а на друг да не повлияе. Как се нарича това ? Тъпота или безчувствие...
Какво е да се надбягваш със себе си, а двубоя да е с околните подлизурковци ?
Какво е да се чувстваш жив в промеждутъка от времето, в което живееш и не си на "сцената" ?
Човек е толкова непостоянен, колкото може да бъде непостоянен само животът.
Въпросът е да овладееш поривите на желание да удариш някого, когато се прави пред теб на велик... и да не мълчиш.
Защото мълчанието подхожда само на мъртвите.

Всяко нещо си има етапи - минеш ли определена степен на развитие и ставаш за посмешище, за плашило, на което му висят дрехите, а мъдростта му е удавена в мъка. Не искам да гледам такива картини, а ми се случва.
Напоследък се учудвам на смелостта на хората да показват глупост до такава степен. Учудвам се и на собствената си неестествена фраза на смях.

В световния ден на книгата... сред модернизацията на технологиите в световен мащаб... искам да си призная - харесва ми допира на пръстите ми с хартията и печата върху нея, харесва ми мириса на нова и не толкова нова книга, харесва ми да чета навън и слънцето да огрява четивото ми.
Четенето никога не е вредно, стига четеца да е  достоен и текста да е вдъхновен.
Понякога се връщам назад и ми е едно такова учудено каква съм била..., също като книгите позабавила съм кориците си и аромата ми е друг..., догорчавам като силно кафе и се чета на един дъх като любовен роман, не като комикс от списание. Прави ли сте хартиени човечета и лампи с хартиена шапка на глава ?!?! Пускали ли сте наскоро хартиени самолетчета ?!?! Пробвайте, няма да сбъркате.
p. s. И като си помисля, че седмицата започна с един разкошен букет лалета и нарциси от един прекрасен човек.

Човек никога не знае когато срещне някой какво влияние ще окаже той върху него. Всъщност бях забравила какво е да говориш нелицемерно, да бъдеш искрен и честен, да приемаш нещата от живота по друг начин. Колко е хубаво само да общуваш просто, да получаваш и да даваш, без да се замисляш от кого и на кого, колко и какво си дал или получил.
Животът предлага толкова много мигове, в които можеш да се отдадеш на изкушението и толкова много моменти, в които всяко изкушение води до ново изкушение и до нищо добро. Никога не съм мислила, че повтарям някого, но все пак съм като всяка жена - имам същите безумни идеи за добра дума и ласка. И в същото време обичам да чета за убийства, не заради самите убийства, а заради това какво става в мозъка на един убиец преди, по време и след самото убийство. Докъде стига всеки един от нас в пирамидата на потребностите на Маслоу ? Кой каква потребност задоволява ?
Зелена пролет е и като истинска пролет е едно такова топло и приятно.
Честит празник на всички юристи.

Банско, семинар, петзвезден хотел и закачлив професор, както и хора, показващи лукс и връзки с влиятелни люде, и естествено свещена простота на облекло и липса на всякакви задръжки. Нямате и представа как си личат хората какви са отвътре, как задоволявайки определена потребност не се знае достигат ли до мисълта за друга, след като не мислят върху нищо съществено, не чуват нищо и не реагират на нищо освен на "реклама". Колко е естествено само да се обсъждат другите със същия хъс, с който се сяда на масата да се яде. Човек трябва да е ориентиран в обстановката, но и да умее да се забавлява умело, за да не изпадне в смешна дисхармония и излишна логорея. Бях забравила колко ме радва психологията на личността. Вътрешният ми глас почти през цялото време води безумен монолог на фона на други разговори и очите ми като че ли не издаваха мислите ми с изключение на моментите на върховна умора. Аз не съм съдник и поради това мога да съдя само себе си. Никога няма да бъда комуникатор от класа и ако това означава да съм неинтелигентна, нека бъде такава. Има всякакви хора и хора за всичко. Остава да намеря къде ми е добре ...
Честит празник, цветя !
Послеслов 
Ужасно мразя да чувам коментари за всичко, което не се разбира от масовата публика, но се ненавижда. Това, че изповядваш дадена религия и спазваш правилата не те прави по-малко умен от останалите. Това, че не знаеш какво означава за някого нещо, не означава, че то не означава нищо. Уффффффф, няма да се уморя да пиша и да бъркам в душата на душиците.

Любовта към егото е много голяма - толкова, че те връхлита спомена за нещо отминало изведнъж и поражда в теб онова искане за невъзможното, което уж си превъзмогнал. Страшно е да знаеш, че нищо няма да се промени въпреки всичко и в един момент тотално ще се забрави. Все още се сещам за някои фрази, за някои състояния, за това каква съм била преди. Това да знаеш какво го е породило, не гарантира, че няма да ти се случи пак. В живота всичко е така - все нещо се променя.

Точно когато реша, че съм различна и се сблъсквам с момента на истината и вече знам, че всеки е различен и луд по своему. Щастлив или напрегнат по своему. Симпатичен или апатичен по своему. Дори и ти, който четеш ? Какво си мислиш ? Аз съм като теб - странна и неразбрана, със своите моменти на слабости и умора, на скрит и неприкрит гняв. Не мога да не изживявам нещата, да не усещам кога нещо се случва естествено и как не ми се получава да лъжа. Не в този ред на мисли. Винаги съм можела да съчетавам несъчетаемото. Без излишни напъни на геройство.

Вчера чух по радиото в колата, че използват изрази като "финансов секс" и до днес не мога да си го обясня изцяло фразата. Голяма модернизация на изразите - няма що. Пък на кой не би му направило впечатление израз като този сред бълвоча от думи за криминални събития и крахове.
Днес ми е едно такова странно, учудено от глупостта на хората и безумното им изразяване - голямо геройство е да псуваш на майка и да се правиш на много способен и зает. Да продължим ли за шеговитите изрази, с които се мъчим да си вкараме гол, пък всъщност да сме си първи приятели.
Е няма по-голяма наглост от това някой да ти се прави на по-голям и де те мисли за по-малък, отколкото си. Е покачи ми се адреналина на и на мен и ще напсувам някого и аз накрая. Поне един път и аз да съм като "хората" без допълнително стимулиране от пуретен дим. Голямо успокоение - няма що !!! Всеки ден, някой да те цака в тази държава.
Както пише Булгаков в "Майстора и Маргарита":
"- Малодушието - един от най-страшните човешки пороци.
- Не, осмелявам се да ви възразя. Малодушието е най-страшният човешки порок.",
защото ...
"Най-страшният гняв - гневът от безсилие."

Всичко отминава - всяка случайна мисъл, всяко безпътно чувство, всяка прикрита ярост и всяка бездушна страст. Някои неща просто не е нужно да знаеш, някои загуби просто не е нужно да бъдат преживяване, някои сърца просто не е трябвало да бъдат обичани.
Човек просто се мисли за по-голям отколкото е и все пак ... всичко отминава - освен мъката. Тя отминава по-бавно. Забравят се моментите от детството, забравя се първото увлечение и първия учебен ден, отминава само спомена и всичко, което е можело да се случи, но не е.
Писна ми от тая суета, от неправдоподобната и тъпа суетня на деня, от корабния манталитет. Не искам да се примиря с тази тази държава, в която е нормално да се подписват подписки за нещо, което трябва да е даденост, и когато вече се е случило немислимото.
Всеки заслужава да живее, не ни оставяйте да живеем така, както не искаме...

С възрастта човек все по-рядко се сеща да мечтае и да помни какво е мечтал като е бил по-млад. С възрастта човек все по-рядко се сеща да бъде себе си и все гледа да е като хората и да се конкурира. Дразня се от възрастта, от проблемите на възрастните, от кривоговора и шума на останалите.Дразня се от пестенето ...

Носете си новите дрехи, момчета!
Не казвайте утре ще бъдем красиви! 
Не казвайте утре ще бъдем щастливи! 
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем... 
Ще обичаме утре, 
утре ще бъда любим. 
Носете си новите дрехи, момчета! 
Падаме, както ходим, умираме, както спим. 

Не казвайте утре ще почнем голямото, 
днес да спечелим пари за прехраната. 
Не казвайте утре ще бъдем честни! 
Днес тихичко ще се проврем... 
Носете си новите дрехи, момчета 
Ходейки падаме, сънувайки мрем. 

Не казвайте утре със вик на площада 
ще кажа истината, после - на клада! 
На клада, но утре, а днес потърпете. 
Днес се налага да премълчим. 
Носете си новите дрехи, момчета 
Падаме, както ходим. 
Умираме, както спим.  /Стефан Цанев/

Всеки прави грешки, някои са поучителни, други изтръгват сърцето ти от болка, трети просто забравяш. Някъде бях чела, че всеки избор в живота рано или късно се превръща в грешка. Вероятно има доза истина. Вероятно човек се променя и грешките му стават още по-големи с възрастта. За какво ли не грешим, за кого ли не грешим, кога ли не грешим - всеки се мисли за уникален, но всъщност всички си приличаме по грешките.
Кукловодът се нарича живот, живот на доизживяване или живот на ръба, но все така грешен...

За родителите и децата - никое дете не избира родителите си и не всеки родител заслужава детето си. Има всякакви родители, както има и всякакви деца, които приличат на родителите си, колкото и да не искат да си го признаят. Израстването се случва твърде бързо.
Обръщам се и отново съм там - в най-трудния и най-радостния ден от моя живот ... няма нищо по-велико от раждането, няма нищо по-смислено от плът, която се отделя от плътта и става самостоятелен индивид. Обичам те, мъниче.
Извън всякакъв разум пропилях твърде много време и твърде много натоварвах сърцето си с незначителни неща; оставях се да живея в нищетата на духа, да не подминавам коментарите на злосторниците и да бягам от посредствеността като от дявол; оставях се на страха да ме завладява и на ежедневието да ме покрива със сивота; оставях се да умирам от жажда, докато гледам как капе вода от извора; оставях се на другите да се правят на добри пред мен, а аз да играя лошата ... Умниците те, не знаят колко грешат като си мислят, че има нещо друго освен истинската и чиста обич към отрочето, нищо, абсолютно нищо не може да те изпълни така както един детски смях.
Песента от първия танц на сватбата ни звучеше когато се раждаше малкия, сутринта на един мразовит февруарски ден ... съвсем случайно. Когато имаш адски голямо желание за нещо и си тананикаш определена песен, нещата се подреждат или поне така ми се иска да вярвам.

За колегите с любов - за всички, които казват "Аз свърших това и това", а когато има проблем казват "Ние сбъркахме"; за всички, които се мислят за по-умни от останалите и се подиграват на слабите душици в пристъп на мъжка сила; за нахалните, които си навират носа навсякъде и ти казат какъв парфюм да носиш; за хвалипръцковците, които не свалят етикетите от марковите си дрехи; за нахалните маргинали, които чакат някой друг да им свърши работата, но никой да няма по-висока заплата от тях; за двойния стандарт сред колегите - уж си в групата, пък после все не си заслужил; за шушу-мушувците, които не спират да ти завиждат и да те оплюват от спортна злоба; за забавните смешници на възраст с мераци за какво ли не; за бъбривите всезнайковци, които те учат как да си вършиш работата, за която си учил; за много работните, които не ти обръщат внимание, защото си по-долу от тях; за истинските подигравачи с комплекси, които ти помагат зад гърба...; за всички, които изтървах да спомена ..., а трябваше. Поздрав с едно голямо обърнато V, същият знак, който Чърчил показва при речта си пред студентите в Уестминстър колидж през 1946 г.

Раз, два, три новата година започни...
Иска ми се да не се вдявах толкова за незначителни неща, да получавам повече подкрепа и да не искам да отмия с душ калта от душата си...
Иска ми се да не ми се иска да пуша, да не ми се иска да наддавам слух и да очаквам нещо да се случи, да не ми се иска да се отдам на налудничави и хлапашки идеи...
Иска ми се да не остарявам, да не искам да се ограбя и да осакатя себе си...
Това не съм аз. Аз не мрънкам, не се оплаквам и не говоря много. Стига лудости. ЧНГ