Пълнолуние, цяла седмица езикът ми е вързан на фльонга и не може да изрече истината, моята част от истината, всичко, което знам и не се опитвам да натрапя на никого... да, така е...
Облаците се виждат като бели, полупрозрачни призраци на фона на тъмното небе и черните ми мисли..., и отново не мога да го изрека, без да прехапя устни.
Никога не съм си представяла, че ще си спомням такива ... глупави на пръв поглед неща, и въпреки това ... човек е устроен да мисли за разликите и приликите, за себе си без другите, за привидно невъзможните неща. Тресе ме треската на невъзможните неща,  ... докато не ги извоювам и не ми омръзнат (като същински мъж).

Горещо е като в пъкъла, като в ада, мислите ти се топят като сладолед на слънце и са с аборигенски загар.
Не пиша, не ми е време за писане.
Разсеяна съм нещо, не мога да си намеря място от глупостта и безумието, което е настанало на земята. Също като корабокрушенец на остров съм ... така ми е необятно.
Все още помня стиховете и авторите и какво от това, ... като на мода са маргиналите.

Нищо не върви, както трябва.
Как така една ситуация може да събори един, а на друг да не повлияе. Как се нарича това ? Тъпота или безчувствие...
Какво е да се надбягваш със себе си, а двубоя да е с околните подлизурковци ?
Какво е да се чувстваш жив в промеждутъка от времето, в което живееш и не си на "сцената" ?
Човек е толкова непостоянен, колкото може да бъде непостоянен само животът.
Въпросът е да овладееш поривите на желание да удариш някого, когато се прави пред теб на велик... и да не мълчиш.
Защото мълчанието подхожда само на мъртвите.