За родителите и децата - никое дете не избира родителите си и не всеки родител заслужава детето си. Има всякакви родители, както има и всякакви деца, които приличат на родителите си, колкото и да не искат да си го признаят. Израстването се случва твърде бързо.
Обръщам се и отново съм там - в най-трудния и най-радостния ден от моя живот ... няма нищо по-велико от раждането, няма нищо по-смислено от плът, която се отделя от плътта и става самостоятелен индивид. Обичам те, мъниче.
Извън всякакъв разум пропилях твърде много време и твърде много натоварвах сърцето си с незначителни неща; оставях се да живея в нищетата на духа, да не подминавам коментарите на злосторниците и да бягам от посредствеността като от дявол; оставях се на страха да ме завладява и на ежедневието да ме покрива със сивота; оставях се да умирам от жажда, докато гледам как капе вода от извора; оставях се на другите да се правят на добри пред мен, а аз да играя лошата ... Умниците те, не знаят колко грешат като си мислят, че има нещо друго освен истинската и чиста обич към отрочето, нищо, абсолютно нищо не може да те изпълни така както един детски смях.
Песента от първия танц на сватбата ни звучеше когато се раждаше малкия, сутринта на един мразовит февруарски ден ... съвсем случайно. Когато имаш адски голямо желание за нещо и си тананикаш определена песен, нещата се подреждат или поне така ми се иска да вярвам.

За колегите с любов - за всички, които казват "Аз свърших това и това", а когато има проблем казват "Ние сбъркахме"; за всички, които се мислят за по-умни от останалите и се подиграват на слабите душици в пристъп на мъжка сила; за нахалните, които си навират носа навсякъде и ти казат какъв парфюм да носиш; за хвалипръцковците, които не свалят етикетите от марковите си дрехи; за нахалните маргинали, които чакат някой друг да им свърши работата, но никой да няма по-висока заплата от тях; за двойния стандарт сред колегите - уж си в групата, пък после все не си заслужил; за шушу-мушувците, които не спират да ти завиждат и да те оплюват от спортна злоба; за забавните смешници на възраст с мераци за какво ли не; за бъбривите всезнайковци, които те учат как да си вършиш работата, за която си учил; за много работните, които не ти обръщат внимание, защото си по-долу от тях; за истинските подигравачи с комплекси, които ти помагат зад гърба...; за всички, които изтървах да спомена ..., а трябваше. Поздрав с едно голямо обърнато V, същият знак, който Чърчил показва при речта си пред студентите в Уестминстър колидж през 1946 г.

Раз, два, три новата година започни...
Иска ми се да не се вдявах толкова за незначителни неща, да получавам повече подкрепа и да не искам да отмия с душ калта от душата си...
Иска ми се да не ми се иска да пуша, да не ми се иска да наддавам слух и да очаквам нещо да се случи, да не ми се иска да се отдам на налудничави и хлапашки идеи...
Иска ми се да не остарявам, да не искам да се ограбя и да осакатя себе си...
Това не съм аз. Аз не мрънкам, не се оплаквам и не говоря много. Стига лудости. ЧНГ