Поглеждам към слънцето и притварям леко очи, за да мога да продължа да виждам силуетите отсреща. Дишам. Съзнанието ми е забравило толкова много минали неща, че вече дори не мога да си ги представя. Мислите ми осъзнато преминават през някогашни случки с нетрезво любопитство и див привкус, сякаш никога нищо такова не е било. Полезната сладка забрава. Не ми е необходима показност и висок тон, за да направя каквото и когато трябва. Затварям очи инстинктивно. Дишам и греша. Без думи. С дела...., защото безмълвието в погледа говори повече, но само времето ще покаже стойността.