Ето ме - мога да правя много неща, но не мога да прочета всички мисли..., някак странно потъвам в сивия делник и се уча да забравям.
Вълнуват ме неща, които не вълнуват никой друг, като напр. мелодията, която слушам по радиото; разцъфналото измръзнало дръвче, което се подава самотно през прозореца; мириса на дъжд, просмукан в косите ми; усмивката на едни по детски невинни очи, които никога няма да забравя; ръцете, които белят протокал, и по които се стича сок от плода; гласа на някой, който те пита "как си", защото го е грижа; две измръзнали ръце по лицето ти; момините сълзи, които очаквам да ме зарадват скоро или дори кукуряка, който няма да видя в гората...
Липсва ми, липсва ми чистия въздух ... и пролетта.