Безмерно ме блазни мисълта, че каквото и да напиша няма да намеря читатели, просто защото не го целя, не целя да разкрия душата си и не търся одобрение - минало ми е времето за това. Странно как тогава, когато най - много искам да изкажа нещо, не намирам сили да го направя, а когато съм най-объркана не намирам думи да го изразя. Ето ме... в пясъчника на времето, понякога забравям да си задавам въпросите, на които знам отговорите ... и се налага да мълча. Животът те прави такъв, какъвто не може да те направи нито един твой другар или дори неприятел - мени формата ти отвън, а консервира вътрешността ти за поколенията, като на египетска мумия. Не, не мисля, че греша - ако не се налагаше да играем през по-голямата част от времето, нямаше да знаем нищо за себе си.
Звуча ужасно формално, нали ?