В един момент поглеждам встрани и виждам как образа ми се отразява в прозореца - значи е сутрин...
Някак си хората не ме вълнуват вече с неоформените си тела и мижави желания. Преди ми беше интересно и виждах чорбаджи Ненчо, хаджи Иванчо Пенчевич, Чичиков, а сега, сега съм престанала да виждам това, което другите искат да ми покажат. Някак си не ме интересуват напъните на някой, който е решил да се покаже на герой и да изсипе цялата си житейска простота върху по низшите. Някак си цирка стана много шармантен. Категорична съм - не ме интересуват пороците на другите, не ми харесва да виждам как тече мисълта на някой и как не се лее въображението ми, досадно ми е да не знаеш какво правиш ..., и ми е тъпо, когато нямаш виждане да споделяш мнение... В половината време се правя, че не чувам, а в другата половина, че не чувам всичко. Истината е, че не разбирам ... Не мога да разбера безчувствието, безволевите актове, липсата на мярка и хаотичното живеене... На мен това не ми стига, колкото и да е голяма маската на лицето ми. Не ми стига да знам каква съм, ако не знам каква мога да бъда, не ми стига повърхностното говорене, не ми стига сериозното държание, не ми стига нищо, което наподобява нещо друго...
Искам да вкуся от всичко, което не мога да опиша с думи и да не е грешно. Искам да пуша лула на верандата.