Изморена съм, ... струва ми се че това, което имам е недостатъчно и все искам повече - къде от лакомия, къде от скука, къде от силно недоразвит потребителски нагон..., дори от носталгия, и все не ми стига... и все нещо ми липсва (смея се). Обезумяла съм нещо, броя минутите припряно, ще кажеш, че ще ги купувам и няма да ми стигнат парите...(и по дяволите мразя да пуша за разтуха). Вече не ми става по-леко от пушенето..., но ми става по-ясно от писането...
С времето нещата, които могат да те опустошат изцяло нарастват, вместо да стават по-малко, товара става по-тежък, вместо да олеква и на теб ти става по-тъжно, вместо да ти става по-смешно...Никога не съм мислила, че ще го напиша, но ... повярваш ли веднъж, че не си достатъчно добър за нещо - си загубен, робуваш ли поне веднъж на чуждото мнение - значи си поредния душевен инвалид, приемеш ли да си нещо повече от просто егоист - не те разбират...
Не ми пука за притежанието на каквото и да е, ако ме няма мен, ако не мога да прошепна думите, които значат нещо на някой друг...
Не ми пука за липсата или изобилието на нещо в живота, ако не го осъзнавам така...
Не ми пука от глупостта, особено ако е моята ... и въобще не ми пука ?!?!?