Дъжд, дъжд, дъжд и едно наситено синьо небе с бели като памук облаци. Тежките капки дъжд са отминали, водата е успяла да влезе, където може, тревичките са оросени и кални. Преди минути слънцето е пробило и като из под завеса е осветило сцената.
Градът не е същият след тези дъждове. Искам само да съм добре..., докато изпускам дима от пуретата и допивам питието си. Предпочитам другите да смятат, че съм студена и непресметлива. Всеки има свои призраци, всеки има свои вини и грешки, които не иска да си прости, но по-страшни са онези грехове, които другите не искат да ти простят.
Отново ме е обхванало онова тихо меланхолично безвремие, в което потъвам като удавник без сламка. Вдишвам и недоумявам как така правя толкова време едно и също и пак не мога да свикна с треската преди събитие.
Завърнах се, нося в себе си толкова много гнили мисли, че не знам как продължавам напред. Поглеждам се и мимоходом усещам, че все някога ще свикна и с това. И пак ще бъда друга, каквато никога не съм очаквала, че ще бъда.
Няма да го кажа, въпреки че е на върха на езика ми и ме болят гърдите да го изкрещя.
Небето е червена жерава, като огън, запален, за да угасне преди да се е разгорял. Птичките обикалят в свой собствен полукръг. Задушавам се.
Знам какво мога да правя, знам какво мога да правя, когато не мога да правя нищо. Безумно е да мисля за нещата, които не съм в състояние да подчиня на волята си.
Смрачава се, също като тъмнината, в която е изпаднала душата ми. Не искам вещи, не са ми необходими, и без дрехи тялото ми ще си остане гъвкаво и здраво. Не искам да съм като другите, след като мога да бъда като себе си. Нищо не може да ме задоволи така, както ако съм го получила тогава, когато не съм го пожелала.
Няма да плача, когато ме нараняват и няма да ме боли, когато мълча. Вече съм по-добре. Благодаря.