Когато историята извира изпод  писеца ти винаги е друго и винаги е забавно, не е като да смучеш от пръсти и да дириш сам историята с подпухнало въображение.
Та думата ми е за стандартите и хорицата, за афиширането и публичния линч, за кръвта и зрелищата. И най-вече за това как на преходното не трябва да се обръща внимание, защото лицемери са не тези, които говорят зад гърба ти, а тези, които го правят от двуличие, за да проявят единственото качество, което притежават, а именно неискреността.
Театърът на отношенията между хорицата има зародиш, но първообраза на всичките тези постановки е липсата на благородие и нежеланието ни да се чуваме. Предпочитаме да си крещим, да се обиждаме и да не се разбираме, дори да си мълчим и да се сърдим, защото така е по-лесно и ни идва от вътре. Кой го е грижа въобще, когато има хляб и зрелища. Виновните винаги са други, а не самите ние.
Все тая, когато разхищавайки живота си, подминаваме единствената среща, която има значение, а тя е срещата на самите нас със самите себе си - такива, каквито сме и каквито сме станали, защото не е важно да ни харесват другите, когато сами себе си не намираме. Сетивност трябва, читателю, деликатна сетивност и да си малко луд, защото хорицата са преходни, а човечността вечна. Копнеж си трябва, и то само какъв ..., за да избереш на чия страна си, и за да си избран.
"Не" на еднаквостта и "да" на  различието, защото иначе как биха се познали истинските от лъжците.
Аз съм си. Алилуя.