Има дни, когато мислите ми не достигат до мен, когато дори мислите на другите не достигат до мен - говоря условно, по усет, по тона на събеседника, отгатвам и отговарям - тъпо ми е. Не мисля и не, ... не ми е забавно. Осъзнавам всичко чуто по-късно и понякога реагирам. Защо ? Да кажем от мързел. Животът напредва към мен твърде бързо, не мога да го спра, не мога да го стигна. Не ме интересува мнението на другите, не ми е цел да се сближа, не търся да споделя, това, че не съм масовия типаж не ми тежи. Хубавите думи не винаги са казвани от хубави уста.
Знам кое не е наред в мен - онази безумна идея да угодя на някого, а това не е никак хубаво.
Никога не ме е интересувала показността, нито чуждата, нито другата. Нищо няма смисъл в един момент. Не остава нищо накрая. Само спомена - въпреки всичко, което се е случило или именно заради него. Простете ми и бъдете простен, Димитър Ангелов ! Поклон !