Жега е, дори не помня кога за последно съм си помисляла, че мога да продължа така, както досега, но всеки един момент има своя контрамомент и своето автоимунно минало. Няма я фината реторика на изказа, ако я няма и публиката, макар и не всяка публика да може да оцени краснословието. Когато излезеш от хаоса, обикновено хаоса не излиза от теб и човек не може да има нищо.
Пак взех да пиша лудости под парещото жегаво небе.

Когато историята извира изпод  писеца ти винаги е друго и винаги е забавно, не е като да смучеш от пръсти и да дириш сам историята с подпухнало въображение.
Та думата ми е за стандартите и хорицата, за афиширането и публичния линч, за кръвта и зрелищата. И най-вече за това как на преходното не трябва да се обръща внимание, защото лицемери са не тези, които говорят зад гърба ти, а тези, които го правят от двуличие, за да проявят единственото качество, което притежават, а именно неискреността.
Театърът на отношенията между хорицата има зародиш, но първообраза на всичките тези постановки е липсата на благородие и нежеланието ни да се чуваме. Предпочитаме да си крещим, да се обиждаме и да не се разбираме, дори да си мълчим и да се сърдим, защото така е по-лесно и ни идва от вътре. Кой го е грижа въобще, когато има хляб и зрелища. Виновните винаги са други, а не самите ние.
Все тая, когато разхищавайки живота си, подминаваме единствената среща, която има значение, а тя е срещата на самите нас със самите себе си - такива, каквито сме и каквито сме станали, защото не е важно да ни харесват другите, когато сами себе си не намираме. Сетивност трябва, читателю, деликатна сетивност и да си малко луд, защото хорицата са преходни, а човечността вечна. Копнеж си трябва, и то само какъв ..., за да избереш на чия страна си, и за да си избран.
"Не" на еднаквостта и "да" на  различието, защото иначе как биха се познали истинските от лъжците.
Аз съм си. Алилуя.

Още една почти отминала година и
 

Виж, не искам много,
само ръката ти, да я държа
като жабче заспало доволно.
Имам нужда от вратата, която ми открехваше,
за да проникна в твоя свят, тази бучица
зелена захар, окръглена радост. Няма ли да ми дадеш
ръката си през тази
Новогодишна нощ на совите прегракнали?
Не можеш, по технически причини. Тогава
измислям я във въздуха, изплитам всеки пръст,
копринената праскова на твойта длан
и опакото й, страна на синкави дървета.
И ето хващам я и я задържам така сякаш
едва ли не от туй
светът зависи,
смяната на четирте сезона,
пропяването на петлите, любовта на хората.

Хулио Кортасар

31.12.1951 г.

Салют

Денят на детето е, .... а детето живее у всеки у нас.
Понякога ми се струва, че върша механично безброй много неща и не чувам безброй много разговори около мен, не ми е интересно просто ..., интересите избледняват както спомените.
Човек в даден момент се научава да познава хората, ако ли не те се научават да го мачкат. Някои си мислят, че могат да разгадаят отсреща стоящия само по вида, но не е съвсем така. Аз самата съм грешила, но човек си личи отдалеч и отдалеч можеш да му скроиш шапка.
Напоследък съм побесняла, съм се поразмислила и съм поостаряла.
Извън релсите псувам и пуша, и не мисля за себе си. Кой не е така ?
Времето не прощава на никого нищо. Нека се научим да прощаваме поне ние и ако не на всички, поне на някого, ако не на себе си ....
Винаги когато се завръщам към себе си, винаги съм такава и ще продължа.

Знам, че рано или късно ще приключа с писането ... и то спонтанно ..., така както се отказваш от лоши навици и гледаш с лошо око на всеки, който пише.
Странно е.
Някои победи никога не ти носят удовлетворение. Някои мисли винаги те водят до определени състояние.
Стържещият звук в главата ти не се лекува, нито металният вкус в устата ти ... животът не  е книжка за оцветяване.

"О, неразумни и юроде ! Поради что се срамиш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш по своя език ?" Паисий Хилендарски
 
Поредната снежна и мразовита зима в тази "държава" и в този град. Затваряш очи и все още е студено и ужасно сиво. Нищо не се е променило в съзнанието на хората, все същите страхливци са. Все очакват нещо да се случи, а то никога не се случва. Защо ? Защото нищо не идва, когато е най-дългоочаквано. Така е устроен животът.
Няма как еднодневките да са ти хоби, и страстно да да изповядваш мързела и алкохола за дълго, защото разяжда ... Всичко разяжда и започваш да гниеш от нелюбов и да пустееш от омраза, и тогава нараняваш. Не ти пука кого. Мен ме е грижа обаче.
Какво заслужават, според Вас, отнелите насилствено живот по какъвто и да е начин ?

Коледно .... с мириса на медени сладки, бананова торта и запечено месо - толкова е слънчево и лъчезарно вън, че никак не прилича на истинска Коледа.
Улиците са прашни и сиви, вървиш и току се заслепяваш от някоя реклама по пътя.
Все пак продължавам да твърдя, че човек не трябва да задържа нищо, най-малко любовта и късмета си, "защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка" и много рядко се задържа за дълго при теб.
Тъжно е и е адски вярно, независимо от изборите, които правим; независимо от това какви сме и в какво се превръщаме; независимо от опита и наивността ни напук на годините; независимо от всичко човек не може да задържи нищо, най-малко любовта и късмета си.